Форум

Data.BG Форуми: Вселената и всичко за нея - Data.BG Форуми

Прехвърляне към съдържание

  • (15 Страници) +
  • 1
  • 2
  • 3
  • Последна »
  • Вие не можете да започнете нова тема
  • Вие не може да отговаряте на тази тема

Вселената и всичко за нея

#1
Потребителят е неактивен   Powerpuff 

  • Official PPG lover
  • Група: Потребители
  • Мнения: 12182
  • Регистриран: 07-September 02
  • Репутация: 1100
  • Пол:Мъж
  • Град:Sumadijo Sumadijo ko bi tebe ostavio...
  • Интереси:Volim da pevam, volim da pijem
    takav sam ljudi, zasto da krijem
    volim da kuci dolazim kasno
    k'o ludak da se zaljubim strasno
Публикувано изображение
Вселена е понятие, което обикновено означава целия пространствено-времеви континуум, в който съществуваме, заедно с всички форми на енергия и материя в него - планети, звезди, галактики и междугалактично пространство. Вселена може да се употребява като синоним на космос, свят или дори природа.

Изучаването на вселената е предмет на философията както и науката космология, произлязла от физиката и астрономията, която се занимава с произхода, строежа и еволюцията на вселената. На всеки етап от развитието на човечеството е известна само ограничена част от вселената. С усъвършенстване на технологиите и методите на нейното изучаване, наблюдаваният обем става все по-голям. Метагалактика се нарича тази част, която е достъпна за наблюдения в настоящето или в непосредственото бъдеще. Използват се и термините позната вселена, наблюдаема вселена или видима вселена.

Трябва да се отбележи, че някои учени, които се занимват с космология, предлагат различна терминология и дефиниция, приемайки модела на мултивселената, според който нашата вселена не е сумата от цялата енергия и материя, а просто една от многото отделни вселени, които могат да съществуват паралелно и независимо една от друга.

Думата вселена на английски Universe идва от старофренски Univers, производна на латинската universum., която в превод означава „всичко се върти като едно“ или „всичко се съедини в едно“. Може да се счита и като превод на гръцката дума за вселена περιφορα, „нещо, което се върти в кръг“. Този израз има връзка с модела на вселената на древните гърци, според който материята е разположена в концентрични сфери, които се въртят около общ център - Земята.

На български език думата вселена идва от старобългарски (въсєлѥнаѩ), с произход от старогръцки ойкумен[9] (на старогръцки: οἰκουμένη), с основа οἰκέω, „населявам, обитавам“. Най-общото наименование на вселената, дадено от древните гръцки философи идва от всичко (το παν), цялата материя (το ολον) и целия космос (το κενον).

Исторически погледнато, няколко космологически и космогонически теории са предлагани по отношение на наблюдението на вселената. Първите количествени геоцентрични модели са направени от древните гърци, които предполагат, че вселената е безкрайна и вечно съществуваща, но притежава концентрични сфери с краен размер, отговарящи на звездите, слънцето и планетите, които се въртят около сферичната, но неподвижна Земя. След дългогодишни астрономически наблюдения и научни изследвания се стига до хелиоцентричната система за строежа на Вселената на Николай Коперник. Според него Слънцето се намира в центъра на Вселената, а Земята и другите планети обикалят по концентрични кръгови орбити около него. Идеята за хелиоцентризма е изказана още в древността от Аристарх Самоски, но Коперник успява да я обоснове научно и да обори геоцентричното учение на Клавдий Птолемей, господстващо тогава и официално поддържано от църквата. С помощта на двете основни движения на Земята - въртенето около оста ѝ и около Слънцето, Коперник обяснява сложните движения на планетите, смяната на годишните времена, явлението прецесия и определя относителните разстояния на планетите до Слънцето. Хелиоцентричната система е изложена в безсмъртното му произведение "За въртенето на небесните сфери" (De revolutionibus orbitum coelestium), над което той работи повече от 40 години. Следва слънчевата система на Нютон и откритието на гравитацията. По-нататъшното развитие на астрономията води до откритието на нашата галактика, Млечният път, и на множество други галактики. С усъвършенстването на оптичните уреди, изучаването на спектралните линии на галактиките и други астрономически обекти науката открива съществуването на червеното отместване и реликтовото излъчване, които свидетелстват за разширението на вселената и евентуално начало. Това слага началото на съвременната космология.

Съгласно теорията за големия взрив, която е преобладаваща сред научната общност, разширението започва от изключително гореща и плътна фаза, наречена епоха на Планк, където цялата маса и енергия на наблюдаемата вселена е била концентрирана. От този момент нататък вселената се разширява като достига до сегашното си състояние. Няколко независими експеримента потвърждават теоретичните постановки на теорията за големия взрив. Според тях, ускорението ще продължи до един безкраен етап. Напоследък се счита, че това разширение се ускорява благодарение на тъмната енергия и тъмната материя.

Съгласно общата теория на относителността, пространството може да се разширява със скорост по-голяма от тази на светлината, но ние можем да видим само малка част благодарение на ограничението, наложено от скоростта на светлината. Тъй като не можем да извършим наблюдения извън обсега на светлината (или което и да е други електромагнитно излъчване), остава неясно дали размерът на вселената е краен или безкраен.

Големина, форма, възраст и структора

Вселената е съставена предимно от тъмна енергия и тъмна материя, като и двете до момента не са добре изучени и разбрани. По-малко от 5% е обикновена материя.

Вселената е огромна, с крупни мащаби и по всяка вероятност безкраен обем. Наблюдаемата вселена е разпръсната поне на пространство от 92 милиарда светлинни години. За сравнение, диаметърът на типична галактика е само 30 000 светлинни години и типичното разстояние между две съседни галактики е 3 милиона светлинни години. Примерно Млечният път е около 100 000 светлинни години в диаметър и най-близката галактика Андромеда е на 2,5 милиона светлини години. Вероятно има 100 милиарда (1011) галактики в наблюдаемата вселена. Най-малките галактики имат около 10 милиона звезди, (107) а най-големите са с по няколко трилиона (1012) звезди. Една груба оценка показва, че броят на звездите в наблюдаемата вселена е повече от един секстилион (1021), макар че някои астрономи дават оценка от около 70 секстилиона (7 x 1022).

Материята е хомогенно разпределена, ако се усредни на разстояние 300 милиони светлинни години. На по-малка скала обаче материята има струпвания. Атомите формират звезди, звездите формират галактики, галактиките образуват купове галактики и най-накрая свръхкупове (купове от купове). Материята е също така изотропна, което означава че няма разлика в разпределението ѝ в различните посоки. Вселената има и силно изтропно микровълново електромагнитно излъчване, което отговаря на топлинното излъчване на абсолютно черно тяло при температура 2.725 K. Хипотезата, че едромащабната структура на вселената е хомогенна и изотрпна се нарича космологичен принцип, което се подкрепя от астрономични наблюдения.

Сегашната плътност на вселената е много ниска, грубо казано около 9,9 × 10−30 грама на кубичен сантиметър. Съотношението маса-енергия се състои от 73% тъмна енергия, 23% студена тъмна маса и 4% обикновена материя. Свойствата и характеристиките на тъмната материя и тъмната маса засега са почти напълно неизвестни. Тъмната материя се държи като обикновена материя и забавя разширението на вселената. Тъмната енергия, от друга страна, ускорява разширението.

Възраст

Вселената е много стара и както самата тя, така и представите за нея продължават да еволюират. Най-точното приближение за възрастта ѝ e 13,73±0,12 милиарда години, базирано на наблюдения на реликтовото излъчване. Съществуват и други методи (като използване на радиоактивни изотопи), но те са значително по-неточни и дават приближения от 11 до 20 милиарда години или от 13 до 15 милиарда години. Вселената се променя непрекъснато и погледнато исторически, никога не е била една и съща. Така например броят на квазарите и галактиките се мени, а самото галактическо пространство се разширява. Учените, които правят приземни наблюдения (и по този начин свързани с редица ограничения) трябва да имат предвид, че когато наблюдават светлината от галактика на разстояние 30 милиарда светлинни години, тази светлина е пътувала всъщност само 13 милиарда години, защото пространството между тях се е разширило. Това се потвърждава от наблюденията на далечни галактики, при които се забелязва червено отместване. Излъчваните фотони преминават към по-голяма дължина на вълната и по-малка честота по време на пътуването си. Наблюденията на супернова от тип Ia показват, че този процес на разширение се ускорява.

Състав и структора

Изобилието на различни химически елементи — по-специално на леките такива като водород, деутерий и хелий изглежда едно и също в цялата наблюдаема вселена.[28] Количеството материя е много по-голямо от количеството антиматерия, което вероятно се дължи на нарушението на CP инвариантността.[29] Не съществува електрически заряд като цяло, така че изглежда че гравитацията е преобладаващата сила на взаимодействие когато става въпрос за космически размери. Не съществува нито импулс нито момент на импулса на вселената.[30]

Космосът има гладък пространствено-временен континиум състоящ се от три пространствени и едно времево измерения. Тримерният космос е плосък (кривината му е много близка до нула), което означава, че в много добри приближения може да се ползва Евклидова геометрия. Пространство-времето изглежда също с проста топология. Въпреки това не бива да се изключва възможността за съществуването на повече измерения и много по-сложни топологии и връзки между тях.

Физични Закони

Вселената следва едни и същи физични закони. Съгласно стандартния модел материята е съставена от три поколения лептони и кварки, които са фермиони. Тези елементарни частици взаимодействат помежду си чрез три фундаментални взаимодействия: електрическо, което включва електромагнетизъм и слабото ядрено взаимодействие; силното ядрено взаимодействие, което е описано от квантовата хромодинамика; и гравитацията, описана от общата теория на относителността. Първите две могат да бъдат описани от квантовата теория на полето. С известни ограничения специалната теория на относителността е валидна за метагалактиката. Засега няма отговор на въпроса защо физичните константи запазват стойностите си и защо имат тези стойности, като например константата на Планк h и гравитационната константа G. Известни са няколко закона за запазване: закон за запазване на електрическия заряд, закон за запазване на импулса, закон за запазване на момента на импулса и закон за запазване на енергията. Те са свързани със симетрии и математически тъждества.

Форма

Формата или геометрията на вселената бива локална и глобална. Под форма обикновено се разбира топологията и кривината, макар истинската картина да е много по-сложна от това. Анализ на данни от реликтовото излъчване водят до извода, че вселената, пространствено погледната е плоска, което означава, че може да се приложи Евклидовата геометрия. Грешката е по-малко от два процента.[34]

Космолозите обикновено работят с „отрязък“ от пространствено-временния континиум. Що се отнася до наблюдения, участъка от пространство-време, който може да се наблюдава е обратния светлинен конус. Ако наблюдаемата вселена е по-малка от цялата вселена, глобалната структура не може да бъде определена само с наблюдения, защото ни ограничава само с малка част от нея.

През октомври 2001 година, НАСА започва да използва космическия апарат WMAP (Wilkinson Microwave Anisotropy Probe) за събиране на данни за реликтовото излъчване и по този начин да погледне назад във времето когато вселената все още се е зараждала, а също така да определи формата на вселената. Първите данни са публикувани през февруари 2003 година. През 2009 година Европейската космическа агенция изстрелва космическата обсерватория Планк, за да анализира микровълновото излъчване с много по-голяма разделителна способност и да получи по-добра представа за формата на ранната вселена. Данните се очаква да бъдат публикувани през декември 2010 година.

Теория за големия взрив

Големият взрив е научна теория на космологията, описваща ранното развитие на Вселената. Разширяването на Вселената, което следва от уравненията на общата теория на относителността, бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. Екстраполирайки назад във времето може да се направи извода, че Вселената е била или много малка, или дори е била събрана в точка — така наречената сингулярност. Теоремата на Хокинг-Пенроуз показва че от уравненията на общата относителност следва, че такава точка даваща начало на пространството и времето трябва да е съществувала. Естествено следствие от това е, че в миналото Вселената е имала по-висока температура и по-висока плътност. Терминът „Големият взрив” се използва както в тесен смисъл за момента, в който започва разширението на Вселената (закон на Хъбъл), така и по-общо за преобладаващата днес космологична концепция обясняваща произхода и еволюцията на Вселената.

Терминът „Големият взрив“ е въведен през 1949 от Фред Хойл в радиопрограма на BBC. Едно от следствията на Големия взрив е, че условията в днешната Вселена са различни от тези в миналото или в бъдещето. Съгласно този модел Джордж Гамов предвижда, през 1948, че от ранната гореща фаза на Вселената трябва да е останало остатъчно лъчение, което трябва да има спектър на абсолютно черно тяло и да идва от всички посоки на небето. Така нареченото реликтово излъчване е открито през 60-те години на XX век от Пензиас и Уилсън и служи за потвърждение на теорията на Големия взрив срещу основната ѝ алтернатива, теорията за устойчивото състояние.

Според теорията за Големия взрив преди 13,7 милиарда години Вселената е в безкрайно плътно състояние с огромна температура и налягане. За първите 10-33 секунди от съществуването на Вселената няма задоволителен физически модел. Общата теория на относителността предвижда гравитационна сингулярност, където плътността става безкрайна. За разрешаване на този парадокс е нужна теорията на квантовата гравитация.

Мултивселена

Мултивселена или мегавселена е хипотетичното множество от всички възможни реално съществуващи паралелни вселени (включително и нашата), които взети заедно, съдържат всичко, което съществува - пространство, време, всички форми на материя, енергия, импулс и физичните закони и константи, които са в сила в тях. Това е една от така наречените непроверуеми теории защото не подлежи на експериментална проверка. Терминът за първи път е въведен от Уилям Джеймс, американски философ и психолог, през 1895 година и след това популяризиран от писателя-фантаст Майкъл Муркок.

Космологът Макс Тегмарк изказва предположение, че на всеки математически непротиворечив набор от физични закони съответства независима, но реално съществуваща вселена. Макар че това предположение не може да се подложи на експериментална проверка, то поне дава отговор на въпроса защо наблюдаваните физични закони и физични константи са именно това, което са. Според неговата таксономия съществуват нива, които са подредени така, че всяко следващо ниво съдържа предишните и гради върху тях

Галактики

Галактиките са гравитационно-свързани системи от звезди, междузвезден газ и прах, плазма и невидима тъмна материя. Всички обекти в състава на галактиката участват в движението около общия център на масата. В състава на галактиките влизат и различни видове звездни купове и мъглявини, като повечето от звездите в галактиките са част от система от две или повече звезди. Типичните галактики съдържат от един милион до хиляда милиарда звезди, гравитиращи около общ гравитационен център. Въпреки, че все още не е добре изучена и разбрана, се предполага, че тъмната материя съставлява около 90% от масата на повечето галактики. Последните изследвания и наблюдения дават основание да се счита, че масивни черни дупки съществуват в центъра на повечето, ако не на всички галактики.

Квазари

Квазар е астрономически звезден обект, един от най-отдалечените обекти във Вселената. Квазарите излъчват огромно количество енергия - те могат да бъдат няколко милиарда пъти по-ярки от Слънцето. Смята се, че източникът на тяхната енергия са огромни черни дупки в центъра на галактиките, където са разположени самите квазари. Понеже тяхната яркост е много голяма, те закриват светлината на останалите звезди в същата галактика. Въпреки своята огромна яркост, квазарите не се виждат с просто око заради огромното разстояние, което ни разделя от тях. Енергията на квазарите пътува милиарди години, докато достигне до Земята. По тази причина, изучаването на квазарите може да даде на астрономите информация за ранното състояние на Вселената.

Силно гама лъчение

Това са внезапни кратковременни локализирани повишения на интензивността на космическото гама-излъчване с енергия от порядъка на десетки и стотици keV[41]. От оценките на разстоянието до източниците на силно гама лъчение може да се направи извода че излъчването е от порядъка на 1050 ерг. От излседването на техния спектър става ясно, че става въпрос за далечни обекти с червено отместване z = 8,2.

Звездни купове

Звездният куп е група от десетки до стотици хиляди звезди, задържани от взаимната си гравитация и с предполагаем общ произход и химичен състав. Куповете са съществена стъпка в определянето на пространствените мащаби във вселената. Някои от най-близките до Земята купове са достатъчно близки, за да се измерят рзстоянията до тях по метода на паралакса. Звездите от тези купове се нанасят с абсолютните си стойности по оста на светимост в диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел. Впоследствие, за всяка подобна диаграма на куп, разстоянието до който не е известно, се правят сравнения спрямо светимостта на звездите в този куп и се прави оценка за разстоянието. Когато се използва този метод, се отчитат червеното отместване и звездната популация в купа.

По-масивните звездни купове преминават по-бързо през етапите на еволюция и се превръщат в компактни релативистки обекти - черни дупки, неутронни звезди или бели джуджета.

Тъмна материя

Тъмна материя е понятие от астрофизиката и космологията, означаващо материя, която е недостъпна за наблюдение със съвременните методи (нито излъчва, нито отразява достатъчно електромагнитни вълни) и е с неизвестен състав, но може да бъде индиректно засечена заради гравитационните си въздействия върху видимата материя. Иначе казано, се приема, че във Вселената има нещо, което не се вижда с обикновени и радиотелескопи или както и да било, но е с много голяма маса, която личи само по неговата гравитация.

Реликтово излъчване

Реликтовото излъчване е електромагнитно лъчение, идващо от всички посоки на небесната сфера, със спектър на абсолютно черно тяло с температура ~2.725 К. Това лъчение ни дава информация за състоянието на младата Вселена, а самото му съществуване се счита за доказателство на теорията за Големия взрив.
Сватбата е празник на любовта... ...и чудесен повод да се освиниш!

Зад всеки успял мъж стои една досадна жена която му пречи да се забавлява!
Публикувано изображение
Оплачи се!


I'm one of the dreamers - join us!
2

#2
Потребителят е неактивен   Powerpuff 

  • Official PPG lover
  • Група: Потребители
  • Мнения: 12182
  • Регистриран: 07-September 02
  • Репутация: 1100
  • Пол:Мъж
  • Град:Sumadijo Sumadijo ko bi tebe ostavio...
  • Интереси:Volim da pevam, volim da pijem
    takav sam ljudi, zasto da krijem
    volim da kuci dolazim kasno
    k'o ludak da se zaljubim strasno
Слънчевата система

Слънчевата система е група астрономически обекти, включваща Слънцето и всички обекти на орбита около него — астероиди, комети, планети, планети-джуджета, спътници, междупланетарен прах и газ. Всички те са образувани при разпадането на молекулярен облак преди около 4,6 милиарда години.

Основната част от масата на обектите в орбита се съдържа в осемте относително отдалечени една от друга планети, чиито орбити са с форма, близка до окръжност, лежащи върху почти плосък диск, наричан еклиптика. Четирите по-малки вътрешни планети (Меркурий, Венера, Земя и Марс), наричани земеподобни планети, са съставени главно от скали и метали. Четирите външни планети (Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун), наричани газови гиганти, са по-масивни и са съставени предимно от водород и хелий.

Слънчевата система включва и две области с концентрация на по-малки обекти. Астероидният пояс, разположен между орбитите на Марс и Юпитер, е сходен по състав на земеподобните планети, а намиращите се извън орбитата на Нептун транснептунови обекти са съставени главно от замръзнали вода, амоняк и метан. За пет обекта в тези две области се смята, че са достатъчно масивни, за да бъдат заоблени от собствената си гравитация, поради което са класифицирани като планети джуджета — това са Церера, Плутон, Хаумея, Макемаке и Ерида. В орбита около шест от планетите и три от планетите джуджета се движат естествени спътници, а външните планети имат и планетарни пръстени от прах и други частици.

Размерите на Слънчевата система обикновено се измерват в съотносимост към средното разстояние между Земята и Слънцето, наричано астрономическа единица (AU). Най-близко до Слънцето е планетата Меркурий — средно на 0,387 AU, а най-отдалечена планета е Нептун — средно на 30,068 AU. Слънчевият вятър, поток от плазма, идващ от Слънцето, образува своеобразен балон в междузвездната среда, наричан хелиосфера и достигащ далеч отвъд последните небесни тела на Слънчевата система. Хипотетичният облак на Оорт, откъдето се предполага, че идват кометите с дълъг орбитален период, би трябвало да е разположен на разстояние от Слънцето около хиляда пъти по-голямо от хелиосферата.

Структора

Основният компонент на Слънчевата система е Слънцето, звезда от клас G2 в главната последователност, която съдържа 99,86% от известната маса на системата и е доминираща в гравитационно отношение.[1] Четирите най-големи тела, обикалящи около Слънцето, газовите гиганти, съдържат 99% от останалата маса, като само Юпитер и Сатурн вклюват повече от 90%.

Общата структура на известните области от Слънчевата система включва Слънцето, четири относително малки вътрешни планети, заобиколени от пояс скални астероиди, и четири газови гиганта, заобиколени от замръзнали малки обекти в Пояса на Кайпер. Понякога тази структура се разглежда като няколко самостоятелни области — Вътрешна Слънчева система, включваща четирите земеподобни планети и Астероидния пояс, и Външна Слънчева система, включваща четирите газови гиганта.[2] След откриването на Пояса на Кайпер най-външните части на Слънчевата система се приема за отделна област, съставена от всички обекти извън орбитата на Нептун.[3]

Орбитите на повечето големи обекти, обикалящи около Слънцето, лежат в равнини близки до тази на земната орбита, която е наричана еклиптична равнина. Орбитите на планетите са много близки до нея, докато кометите и обектите от Пояса на Кайпер често имат орбити под значителен ъгъл спрямо земната.[4][5] Освен това всички планети и повечето други обекти се движат по орбитите си в посоката на въртене на Слънцето — срещу посоката на часовниковата стрелка, гледано от северния полюс на Слънцето. Сред изключенията от това правило е Халеевата комета.

Видове и обекти

Има широко разнообразие на обекти в Слънчевата система, които попадат в различни категории. Противно на предишните научни схващания, за много от тези категории вече се знае че не са ясно разграничени. Възприетите категории са следните:

Слънцето, звезда от спектрален клас G2, която съдържа 99,86% от масата на системата.
Планетите в Слънчевата система са осемте тела, обичайно наричани: Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.
Сравнително големи тела на орбита около планетите се наричат спътници, понякога още „луни“ аналогично на естествения спътник на Земята — Луна.
Прах и малки частици на орбита около планетите, формиращи планетни пръстени.
Малки по размери обекти с човешки произход на орбита около Земята, а понякога и около други планети (виж изкуствен спътник и космически апарат).
Планетите са се формирали от пред-планетарни тела съществували скоро след зараждането на Слънчевата система и впоследствие са кондензирали в по-големи тела като планети и спътници, били са погълнати от Слънцето или са били изхвърлени от Слънчевата система. Името понякога се използва за обозначаване на астероиди и комети или за астероиди с диаметър под 10 км.
Астероидите са обекти по-малки от планетите и са съставени в значителната си част от неизменчиви минерали. Разделени са на астероидни групи и астероидни семейства според специфичните им орбитални характеристики.
Астероидни спътници се наричат астероиди на орбита около други астероиди. Те не са ясно разграничими както планетните спътници, като понякога са почти толкова големи колкото „партньора“ си.
Троянските астероиди представляват астероиди в точките L4 или L5 на Юпитер, въпреки че понякога понятието се използва за астероиди в коя да е планетна точка на Лагранж.
Метеоритите представляват астероиди, преминали и частично сублимирали в земната атмосфера преди да достигнат земната повърхност. Метеорите са малки астероиди които сублимират напълно в земната атмосфера.
Комети представляват тела, съставени до голяма степен от различни видове лед. Техните орбити са високо ексцентрични, имащи перихелий по-близък от орбитата на вътрешните планети и афелий по-далече от орбитата на Плутон. Съществуват и комети с по-малък афелий. „Стари“ комети, чиито летливи елементи се се изпарили под действието на слънчевата топлина, често се категоризират като астероиди. Някои комети с хиперболични орбити е вероятно да са се образували извън Слънчевата система.
Кентаврите са ледени кометоподобни тела с по-малко ексцентрични орбити, оставащи в района между Юпитер и Нептун.
Транс-нептуновите обекти са ледени тела, чийто среден орбитален радиус лежи отвъд този на Нептун. Те се разделят на:
обекти от пояса на Кайпер с орбити, лежащи между 30 и 100 AE. Предполага се, че са източник на кометите с краткотраен живот. Обекти от пояса с орбити подобни на плутоновата са наричани плутини. Към тази група спадат и Плутон и неговите спътници. Преди 2006 г. Плутон се считаше за планета.
Обекти от облака на Орт (в момента хипотетични) с орбити между 50 000 и 100 000 AE. Този район се смята за източник на кометите с дълготраен живот.
Малки количества космически прах са налични в Слънчевата система и са отговорни за зодиакалната светлина. Повечето от праха лежи в еклиптиката и част от него вероятно е с междузвезден произход.

Произход и еволюция

За Слънчевата система се счита, че се е формирала от Слънчевата мъглявина — сгъстен облак от газ и прах дал началото на Слънцето. Под въздействието на собствената си гравитация мъглявината приема формата на въртящ се диск, в центъра на който се намира протозвездата (младото Слънце), набираща материал от диска. Когато протозвездата стане достатъчно масивна и плътна, в нейното ядро започват да текат термоядрени реакции, пораждащи слънчев вятър и електромагнитно лъчение, под действието на които летливите елементи, намиращи се близко до звездата, „мигрират“ в централните части и периферията на протопланетарния диск. Поради тази причина се счита, че е невъзможно газови гиганти да се формират в близост до звезда, понеже интензивната слънчева радиация не би позволила натрупването на значителни количества летливи елементи като водород и хелий.

В продължение на много години Слънчевата система беше единствената позната планетарна система. В последните години обаче зачестиха откритията на планети около други звезди, чиито свойства изглеждат различни от която и да била планета в Слънчевата система. Открити са клас планети наречени Горещи Юпитери, често по-масивни от Юпитер и намиращи се на ниска орбита около тяхната звезда, често извършвайки едно пълно завъртане в рамките на няколко месеца. Според една хипотеза, тези планети са се зародили сравнително далече от тяхната звезда, подобно на Юпитер, но чрез някакъв механизъм са слезли на по-ниска орбита. Една възможна причина за това явление е навлизането на планетарната система в сравнително гъст облак от междузвезден газ и прах с последващо „триене“ на планетата с елементите на облака и снижаване на нейната орбита. С намаляване на орбиталното разстояние нарастват приливните сили на звездата, които от друга страна се стремят да издигнат планетата на по-висока орбита и така учените считат, че се постига равновесие. Във всички случаи обаче много по-малките по размери земеподобни планети биват погълнати от други планети или звездата, или биват изхвърлени от планетната система.

Галактическа орбита

Слънчевата система е част от галактиката Млечен път — спирална галактика с диаметър от около 100,000 светлинни години и съдържаща приблизително 200 милиарда звезди. Слънцето е типична за Млечния път звезда.

По някои изчисления Слънчевата система се намира между 25000 и 28000 светлинни години от галактичния център. Тя се движи със скорост от 220 km/s по орбитата си около галактичния център и извършва едно пълно завъртане за 226 милиона години. Спрямо положението на Слънчевата система, втора космическа скорост на Млечния път е около 1000 km/s.

Освен това, Слънчевата система се движи и спрямо Галактическата равнина. Приема се че движението ѝ наподобява синусоидална крива, като времето за което пресича равнината е веднъж на всеки 33 млн. години, или — извършва един пълен цикъл за около 65 млн. години.

Слънчевата система има необичайно кръгова орбита и орбитална скорост равна на вълните на сгъстяване в спиралните ръкави на Млечния път. По този начин тя остава извън тези вълни на сгъстяване в които се формират нови масивни звезди които често експлодират като супернови и биха стерилизирали повърхността на Земята с интензивните си лъчения. Този факт вероятно направил възможно зараждането на сложни многоклетъчни форми на живот на земната повърхност.

Откриване и изследване

В продължение на много векове Слънчевата система е разглеждана в рамките на геоцентричния модел, който не позволява правилно разбиране на нейната същност и структура. С подобряване на методите за наблюдение се раждат и нови теории за Слънчевата система. Първата значима стъпка е направена от Николай Коперник, който предлага хелиоцентричния модел. Задоволително кинематично обяснение на движението на планетите е дадено малко по-късно от Йоханес Кеплер, а Исак Нютон създава и динамичен модел на движението на небесните тела.

Със започването на космическата ера се извършват множество изследвания на обекти от Слънчевата система от космически апарати (предимно автоматични) на различни космически агенции. Първият апарат достигнал до друго небесно тяло е съветският Луна 2 разбил се на повърхността на Луната през 1959 година. Повърхността на Венера е достигната през 1965 година, на Марс — през 1976 година, на астероида 433 Ерос — през 2001 година и на спътника на Сатурн Титан — през 2005 година.

Космически апарати които са се сближили или изследвали от орбита обекти от Слънчевата система са: Маринър 10 сближил се с Меркурий през 1975 година, двата апарата от мисията Вояджър, посетили Юпитер през 1979 година и Сатурн през 1980–1981 година. Вояджър 2 посещава още и Уран през 1986 година и Нептун през 1989 година. В началото на 21 век двата апарата се намират далеч зад орбитата на Плутон, на разстояние по-голямо от 95 AU. Очаква се в рамките на няколко години те да навлязат в хелопаузата.

Най-далечният обект, достигнат от пилотирани космически апарати апарати до момента, е Луната, посетена от мисиите Аполо. Последното кацане на пилотиран апарат на Луната е това на Аполо 17 през 1972 година. Към 2005 година съществуват планове за нови пилотирани мисии дотам, както и за изграждане на обитаеми лунни бази на повърхността. За кацане на пилотиран апарат на повърхността на Марс обаче няма сериозни планове.

Въпреки, че основните принципи за произхода на планетите се считат за разбрани, има някои немаловажни неизяснени въпроси. Единият от проблемите е парадоксът с въртящия момент. Въпреки че в Слънцето е съсредоточена почти 99,9% от масата на цялата система, то притежава само 0,5% от общия въртящ момент. Основната част от него е съсредоточена в орбиталния въртящ момент на планетите. Също така загадка е и наклона от 7° на екваториалната плоскост на Слънцето спрямо средната орбитална плоскост на планетите.[6]

Други планетарни системи

Планетарни системи различни от Слънчевата система са известни от сравнително скоро и информацията за тях все още е ограничена. Виж екзопланета за повече информация.

Параметри на основните планети

Публикувано изображение

Параметри на някои малки планети

Някои обекти имат размери по-малки от тези на основните планети, но по-големи от астероидите.

Само един планетоид (1 Церера) се намира във вътрешната част на Слънчевата система. Всички други планетоиди са разположени в периферията (в пояса на Кайпер или облака на Оорт).

Публикувано изображение

Външна граница и мащаб

Отвън навътре в Слънчевата система се наблюдават граничен шок, слънчева обвивка и хелиопауза.

Поради огромните разстояния между изграждащите я тела е трудно да се състави точен модел на Слънчевата система. Ако приемем една топка за баскетбол за Земята, то Луната ще бъде голяма приблизително колкото топка за тенис на корт и обикаляща около Земята на разстояние от около 6 метра. В такъв случай Слънцето би стояло на 3 km от Земята и би имало форма на кълбо с диаметър от около 27 метра или по-високо от 10 етажна сграда. Плутон би изглеждал малко по-малък от топката за тенис символизираща Луната и отдалечен на цели 120 km от Слънцето.

Други факти

Истинските разстояния в Слънчевата система са такива, че практически е невъзможно тя да бъде начертана мащабно точно. Нейните графики по учебници и книги са изключително неточни, тъй като за представянето ѝ в истинския мащаб биха били необходими стотици листове. На диаграма на Слънчевата система в мащаб, при който Земята е сведена до диаметър на грахово зърно, Юпитер ще бъде на разстояние 300 метра, а Плутон - на километър и половина (като самият той ще бъде с размер колкото на една бактерия). В същия мащаб Проксима от Центавър, най-близката до нас звезда, ще бъде почти на 1000 километра разстояние. Дори ако всичко се намали, така че Юпитер да бъде толкова малък, колкото точката в края на това изречение, а Плутон не е по-голям от една молекула, Плутон пак ще бъде на разстояние над 10 метра.[7]

Общата площ на всички обекти в Слънчевата система имащи твърда повърхност и диаметър от поне 1 km e ~ 1,7×109 km2, като 30% се падат на общата земна площ (суша и океани).[източник?]

Според една спекулативна теория, Слънцето е част от двойна звезда, която има далечен спътник, наречен Немезида. Теорията се стреми да обясни периодичността на масови изчезвания на животински видове на Земята. Според нея периодичното гравитационно влияние на Немезида изпраща значителен брой астероиди и комети към вътрешността на Слънчевата система и част от тях се сблъскват със Земята, причинявайки изчезването на животински и растителни видове. Теорията обаче не се ползва със значителна подкрепа в научните среди.
Сватбата е празник на любовта... ...и чудесен повод да се освиниш!

Зад всеки успял мъж стои една досадна жена която му пречи да се забавлява!
Публикувано изображение
Оплачи се!


I'm one of the dreamers - join us!
2

#3
Потребителят е неактивен   poolooo 

  • Преглед на блога
  • Група: Потребители
  • Мнения: 1511
  • Регистриран: 18-November 10
  • Репутация: 486
  • Пол:Мъж
  • Интереси:El Blog Del Narco

    http://en.wikipedia.org/wiki/Invisible_Web

1

#4
Потребителят е неактивен   poolooo 

  • Преглед на блога
  • Група: Потребители
  • Мнения: 1511
  • Регистриран: 18-November 10
  • Репутация: 486
  • Пол:Мъж
  • Интереси:El Blog Del Narco

    http://en.wikipedia.org/wiki/Invisible_Web
Спомнете си филма "Петия елемент" – към Земята лети астероид, а президентът е негър.
Спомнете си филма "Армагедон" – към Земята лети астероид, а президентът е негър.
Спомнете си филма "Смъртоносно влияние" – към Земята лети астероид, а президентът е негър.
Обама е президент. Въпросът е: Какво, по дяволите, лети към Земята?
2

#5
Потребителят е неактивен   Powerpuff 

  • Official PPG lover
  • Група: Потребители
  • Мнения: 12182
  • Регистриран: 07-September 02
  • Репутация: 1100
  • Пол:Мъж
  • Град:Sumadijo Sumadijo ko bi tebe ostavio...
  • Интереси:Volim da pevam, volim da pijem
    takav sam ljudi, zasto da krijem
    volim da kuci dolazim kasno
    k'o ludak da se zaljubim strasno

Преглед на мнениеpoolooo, на 24.03.12 - 19:44, каза:

Спомнете си филма "Петия елемент" – към Земята лети астероид, а президентът е негър.
Спомнете си филма "Армагедон" – към Земята лети астероид, а президентът е негър.
Спомнете си филма "Смъртоносно влияние" – към Земята лети астероид, а президентът е негър.
Обама е президент. Въпросът е: Какво, по дяволите, лети към Земята?


Това ще го разберем едва когато стигне до нас. :emote_bomb:
Сватбата е празник на любовта... ...и чудесен повод да се освиниш!

Зад всеки успял мъж стои една досадна жена която му пречи да се забавлява!
Публикувано изображение
Оплачи се!


I'm one of the dreamers - join us!
0

#6
Потребителят е неактивен   joroplv 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 557
  • Регистриран: 13-July 10
  • Репутация: 151
Препоръчвам лекциите на професора по астрономия Алекс Филипенко. Много е забавен и интересен, а обясненията и демонстрациите му са ясни и лесно разбираеми за всеки неспециалист.

TTC - Alex Filippenko - On The Frontiers Of Astronomy
http://rutracker.org...c.php?t=2009964

Astronomy lectures:
01 From Dawn To Dusk
02 Exploring The Night Sky
03 Recent Discoveries in Our Solar System
04 Other Worlds Galore
05 The Formation and Evolution of Stars
06 Supernovae - Catastrophic Stellar Explosions
07 Gamma Ray Bursts and the Birth of Black Holes
08 Observational Evidence For Black Holes
09 Einstein's Relativity
10 Cosmology And Cosmic Expansion
11 The Birth And Evolution Of Galaxies
12 The Accelerating Expansion of the Universe
13 The Stuff of the Cosmos
14 Energy-May The Force Be With You
15 Theories of Everything and Hidden Dimensions
16 Our Universe One Of Many


За пример ето една негова лекция на тема тъмната материя и разширяващата се вселена:


Мнението беше редактирано от joroplv: 29.03.12 - 13:12

0

#7
Потребителят е неактивен   uzumaki 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 254
  • Регистриран: 12-April 05
  • Репутация: 19
  • Град:Planet Earth
  • Интереси:Whiskey & Speed
Препоръчвам:

Публикувано изображение

"A Universe from Nothing" на Лорънс Краус!
0

#8
Потребителят е неактивен   joroplv 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 557
  • Регистриран: 13-July 10
  • Репутация: 151
А преди да я препоръчаш прочете ли това ревю на книгата в Ню Йорк Таймс - On the Origin of Everything ‘A Universe From Nothing,’ by Lawrence M. Krauss (David Albert is a professor of philosophy at Columbia and the author of “Quantum Mechanics and Experience.”)?

А ето и още едно интересно мнение за написаното от Краус:

Krauss takes us on a fascinating and thoroughly enjoyable journey through various areas of contemporary cosmology (except for an occasional malformed and nearly undecipherable sentence or paragraph). With this background he then seeks to show that universes, and not only particles, can come into being from nothing, meaning absolute non-being. He admits that "empty space, endowed with energy" (152) which produces virtual particles and possibly inflation is not really this kind of nothing (it's actually "something"). But then (ch 10) he seeks to cross the great divide and claim that "quantum gravity . . . appears to allow universes to be created from nothing--meaning . . . absence of space and time, . . ." (170). But we still haven't necessarily reached absolutely nothing. How is it necessary that nothing can exist outside of space and time? Christian theology has long claimed that God exists thus and no one has yet given this claim any solid critique. Krauss seems to assume that with no time or space, all we have left is natural law. However, the laws of nature are merely descriptions of the behavior of matter or energy as determined by their nature. So in this case, as Krauss is describing this kind of "nothing," it would be absolutely nothing. But Krauss seems to think natural laws have some distinct ontological status, that they can exist on their own, since he goes on (ch 11) to claim that there can be a kind of nothing that lacks even natural laws and that existence can spring from even this kind of nothing.

The problem is that nowhere in either chapter or anywhere else in the book has he been able to demonstrate that he has ever left the old energy fields behind. Obviously he can supply no empirical evidence for his claim. The closest he can get is virtual particles, and everyone admits they come from energy fields and return to energy. It's hard to even imagine how he could ever verify his claim. Magicians who use smoke and mirrors to make people appear out of nothing can be exposed. Scientists know we could never even produce a true nothingness from which Krauss might seek to magically produce his something. He mentions Wilczek's claim that "nothing is unstable" (159) even though if it were truly unstable it couldn't be nothing. Nothing can be neither stable nor unstable. There is nothing there to be either. He can talk of how he, Afleck, and Vilenkin have produced theoretical models demonstrating creation of existence from true nothingness (168-9) but he still has not shown that it is truly nothing. If he could, he could still not show that any such theoretical or mathematical models reflect reality. We need more than even highly developed and beautifully elegant mathematical models. Numbers can lie as easily as the people who manipulate them.

Sydney Harris did a cartoon for American Scientist in which one scientist is showing another a long formula or equation on a blackboard. In the middle of the formula is a phrase something like "and then a miracle happens." The second scientist says something like "I have a question about just one point in your formula." Krauss' proof for something coming from nothing is essentially the formula in the cartoon, though here it would be more appropriate to change the words to "and then magic happens." Because that is exactly what Krauss is doing. Indeed, it's worse than magic. As William Lane Craig points out, when a magician pulls a rabbit out of a hat, we at least begin with a magician and a hat. Krauss doesn't even have that! He starts with nothing! No matter how reasonable much of his formula and reasoning appears, sooner or later he has to slip in magic. He has to rely on sophistry that involves a very careful slight-of-hand to conceal his deception. (See my note at the end of this review concerning a popular misunderstanding regarding Harris' cartoon.)

He mentions Hartle and Hawking's "no boundary" approach which posits a universe from nothing (169). But as Craig comments, "[this] approach only describes the evolution of our universe from its origin at its `South Pole' to its present state but is silent as to why [or how] the universe came to exist in the first place." We're still stuck with no way to get from nothing to something. (See his full critique of Hawking and Mladinow 's The Grand Design at his ReasonableFaith web site; see question of the week #180 & 181.)

Extraordinary claims require extraordinary evidence. Can anything be more extraordinary than the claim that something can come from nothing? Yet Krauss gives us no evidence whatsoever. It's as if he is saying, "I'm a prominent scientist, you have to trust me. You must think like I think and not like those traditional philosophers and philosophical theologians even though their rationality is just as scientifically informed as my own." If we give in to his demand, then what should we think of those other scientists as capable as himself who reject his claim? What becomes of his claim to special authority? It is far more extraordinary to claim an unexplained, complex, material universe, even assuming that it has always existed, than a simple, timeless, intelligent source of the universe. How much more extraordinary to claim the universe came from nothing?

He claims that invoking God to describe how existence came to be is intellectually lazy. He doesn't understand that God, as an uncaused first cause, is not only the best explanation but also that anything else just does not work. We reach this conclusion by the normal scientific reasoning process of comparing alternate hypotheses for their adequacy. As one of many possible examples, we might think of how we have come to accept the existence of dark matter. We couldn't account for the behavior of galaxy clusters unless some unseen matter exists out there. Other hypotheses have been offered but they just aren't as good. But in like manner to see that an uncaused first cause exists is the only adequate explanation of our existence. If, as the BVG theorems tell us, we are stuck with no time, space, matter, or energy and then, somehow, we have our universe, the better explanation is that it came from a simple, intelligent creator rather than from truly nothing. There is nothing lazy about accepting this conclusion.

Before closing, let me pick just a few choice quotations for comment found in this book. He quotes Christopher Hitchens: "Once you assume a creator and a plan, it makes humans objects in a cruel experiment whereby we are created to be sick and commanded to be well" (121). It does certainly involve something of an experiment, but only in the sense that people are free to determine the outcome of the experiment. The plan is for our welfare; and our greatest welfare, our greatest good, could never be attained unless we are free, unless that good is freely chosen. Being free, God could never create us well or complete; we must choose it. So God did not create us "sick," only incomplete until we choose the good and choose to accept the God who alone can fulfill and complete us. We could never be truly responsible for our choice unless we are free. There is certainly nothing cruel about this plan, this experiment. Indeed, there is nothing more beautiful or good.

The "best about what it is to be human," Krauss tells us, is "our ability to imagine the vast possibilities of existence and the adventurousness to bravely explore them--without passing the buck to a vague creative force or a creator who is, by definition, forever unfathomable" (139). But Krauss had just told us that the universe itself may be ultimately unfathomable as well. As Feinman says, that shouldn't bother us, that doesn't stop us from seeking what knowledge we can attain (177). If with our intellectual search we find the ultimate answer in a Creator, it is certainly not passing the buck to do so. Enough can be known about the Creator to acknowledge, love, embrace, and enjoy this source of all existence. Being unfathomable is clearly no adequate hinderance.

"The apparent logical necessity of First Cause is a real issue for any universe that has a beginning," Krauss finally admits. But then he goes on to try to make this conclusion seem not too significant. "But even in this case," he says, "it is vital to realize that this deity bears no logical connection to the personal deities of the world's great religions, . . ." (173). Certainly the scientific arguments and the cosmological argument for God do not demonstrate the full characteristics or actions of, say, the God of the Bible; other evidence is needed for that. But the evidence for a timeless, intelligent, powerful source of all existence is also evidence for some of the most primary and important characteristics of a Judeo-Christian God. The first steps have been made for demonstrating the existence of the biblical God, though obviously other kinds of arguments will need to follow.

I gave A Universe from Nothing such a low rating despite so much valuable information it shares with us along the way because Krauss is ultimately claiming absurdities and deceiving the gullible. He is correct that intellectual bankruptcy is evident (xiv), but it is in his own thinking, not in theology, philosophy, or serious science.

Note: In the original Harris cartoon, the use of the term "miracle" can be misleading. Harris is carrying over the common assumption among scientists that a miracle is something like a magical or even uncaused event. In fact, a miracle, in at least the best Christian theology, is a normal causal event. Imagine coming across something like a piece of paper with little squares, circles, triangles and similar shapes moving around the surface interacting with each other. Let us suppose these two dimensional creatures are aware of each other and their two dimensional world but not of the third dimension, up and down. If you were to touch the plane of their world, your finger would appear like a small, roughly formed circle growing gradually larger and then gradually smaller as you pulled it out. It would appear to be created out of nothing and then disappear into nothing. You could thus do miracles by moving or changing objects in this world or by adding or taking objects out. This is essentially how God acts to perform miracles in our world. (One doesn't necessarily need this extra dimensions model for miracles to occur but this approach does provide us a possible explanation and other possible explanations would be similar. For more about the flatland idea see Edwin Abbott's 19th century classic, Flatland.)



Мнението беше редактирано от joroplv: 01.04.12 - 13:07

0

#9
Потребителят е неактивен   uzumaki 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 254
  • Регистриран: 12-April 05
  • Репутация: 19
  • Град:Planet Earth
  • Интереси:Whiskey & Speed
Да, не съм впечатлен. Лорънс Краус е изключителен, а и самата книга е невероятно добра.
0

#10
Потребителят е неактивен   joroplv 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 557
  • Регистриран: 13-July 10
  • Репутация: 151
Изглежда не си видял допълнението към предишния ми отговор... Както и да е, явно е, че Краус е противоречив автор. Препоръчвам да се прочетат ревютата на книгата му на страницата й в Amazon: http://www.amazon.com/dp/145162445X (ама не само положителните, а и онези с по-малкото звезди :)).

Ако действително Краус се опитва да обясни как можело да съществува абсолютното нищо (липса на енергия, на материя, на природни закони, на нещо свръхестествено), и от това нищо от само себе си да се появи вселената, живота и разума, значи определено няма да се разберем с него :)...

Сам той в книгата си признава, че все пак трябва да има някаква първопричина за възникването на вселената, което от само себе си прави цялата му теза за създаването й от абсолютното нищо не много смислена (защото явно е, че щом има първопричина за възникването на вселената, значи в или извън предполагаемото от Краус нищо все пак е имало нещо, което се е задействало [първопричината] - тоест нищото не е било нищо):

"The apparent logical necessity of First Cause is a real issue for any universe that has a beginning," Krauss finally admits. But then he goes on to try to make this conclusion seem not too significant. "But even in this case," he says, "it is vital to realize that this deity bears no logical connection to the personal deities of the world's great religions, . . ." (173). Certainly the scientific arguments and the cosmological argument for God do not demonstrate the full characteristics or actions of, say, the God of the Bible; other evidence is needed for that. But the evidence for a timeless, intelligent, powerful source of all existence is also evidence for some of the most primary and important characteristics of a Judeo-Christian God. The first steps have been made for demonstrating the existence of the biblical God, though obviously other kinds of arguments will need to follow.

Мнението беше редактирано от joroplv: 01.04.12 - 13:47

0

#11
Потребителят е неактивен   uzumaki 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 254
  • Регистриран: 12-April 05
  • Репутация: 19
  • Град:Planet Earth
  • Интереси:Whiskey & Speed
Фиктивни Боже...
0

#12
Потребителят е неактивен   Orphan 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 40
  • Регистриран: 14-April 12
  • Репутация: 35
  • Пол:Жена
  • Град:Пловдив
Реших, че това си струва да бъде споделено в тази тема.. Понякога не трябва да се говори с думи, а просто да се наслаждава и да се усети със сърцето... Едва ли има нещо, което да предизвика по-голямо възхищение и преклонение в мен, от красотата на Вселената.
Публикувано изображение
<3
Ехх, ако можех да видя Космоса отблизо.. Но стига с фантазирането, оставям ви да си говорите научно. : Д
Публикувано изображениеПубликувано изображениеПубликувано изображение
5

#13
Потребителят е неактивен   CHOSI 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 11970
  • Регистриран: 13-June 04
  • Репутация: 1273
  • Град:Разлог
Колко по - близо искаш да го видиш тоя космос?
0

#14
Потребителят е неактивен   Orphan 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 40
  • Регистриран: 14-April 12
  • Репутация: 35
  • Пол:Жена
  • Град:Пловдив
Толкова близо.

Публикувано изображениеПубликувано изображениеПубликувано изображение
1

#15
Потребителят е неактивен   anex 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 2346
  • Регистриран: 27-July 04
  • Репутация: 438
  • Пол:Мъж
  • Град:София
  • Интереси:you can't turn a whore into a housewife
Малко трудно да я видиш чак толкова отблизо. По-скоро можем да я почувстваме със сетива различни от зрението :emote_blush:
Chance makes a plaything of a man's life.
2

#16
Потребителят е неактивен   Orphan 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 40
  • Регистриран: 14-April 12
  • Репутация: 35
  • Пол:Жена
  • Град:Пловдив
~ 5 от най-интересните неща в космоса ~


Халеевата комета. Много от нас помним последнoто приближаване на Халеевата комета до земята през 1986 г., и ако сте били много млади, по това време може да имате още един шанс в живота си, за да видите това явление - следващото планирано преминаване е през 2061 година. От първото наблюдение на Халеевата комета през 240 г. пр. Хр, астрономите са изчислили, че са необходими около 75-76 години, са да премине отново около Земята. Размерите на кометата са доста малки, а ядрото на Халеевата комета е само 15 километра, 8 км и широк около 8 км дебела, обаче опашката й достига около 100 километра.

Публикувано изображение

Мъглявината Хеликс. Като една от най-близките и ярки планетарни мъглявини до Земята, мъглявината Хеликс предлага изобилие от снимки с високо качество от телескопа Хъбъл и други наземни телескопи. Мъглявина е част от съзвездието Водолей и е открита около 1824 от Карл Лудвиг Хардинг. Мъглявината Хеликс е кръстена така, защото от наблюдение от земята, се оказва, че изглежда като спирала под формата на напречното сечение на ДНК. Хеликс представлява планетарна мъглявина и в крайна сметка ще се превърне в бяла звезда джудже.

Публикувано изображение

Witch Head (Профила на вещицата) прилича направо на профил на вещица и се намира близо до най-познатото съзвездие за повечето хора - Орион. Въпреки, че е официално част от съзвездието Еридан (разположен в долния десен ъгъл на Орион), който осветява мъглявината Профила на „Вещерската“ мъглявина изглежда син и е в комбинация от син цвят и синя светлина, която се отразява по-добре, отколкото червената (това е физичен процес, който причинява дневното небе на Земята да е в синьо).

Публикувано изображение

Мъглявината Конска глава е друг космически феномен, намиращ се в съзвездието Орион. Първото наблюдение се е състояло през далечната 1888 г.; представлява тъмен облак от прах с въртеливо движение, което блокира светлината от ярките мъглявини с червени емисии зад нея. Всъщност това е сформиран случайно облак.

Публикувано изображение


~ Защо Космоса изглежда черен ~

Където няма светлина има мрак. Това означава, че място, което не осветено е черно на цвят, както всички знаете, разбира се. Но въпреки това, защо космоса е черен, при положение, че е пълен с ярки звезди, излъчващи светлина, а нашето слънце например даже не е най-ярката звезда, а напротив.

На Земята сме запознати с термина “дневна светлина”. Дневна светлина е времето от изгрев до залез слънце, създадено от лъчите на слънцето. Това е резултат, както от директна, така и от индиректна слънчева светлина. Това позволява на всички ни да виждаме заобикалящия ни свят, но и не само това, а и да виждаме цветно.В тъмнината всичко изглежда сиво или черно.

Земята е заобиколена от атмосфера , влага и прахообразни частици. Когато светлината от слънцето достигне Земята, се сблъсква с всички тези частици и се разнася наоколо и се отразява. Тази, която се разпръсква е именно тази, която виждаме на Земята и която ни позволява да се насладим на цветния си свят.

Космоса съдържа твърди частици и газове, като хелиевия атом, които са много гъсти на кубичен метър, което пък означава, че гъстотата на самите молекули е почти никаква, което създава и вакуума в Космоса. По тази причина светлината в Космоса пътува само в права линия без да се разпръсква или отразява. Все едно гледате лазерен лъч- виждате отражението му, но не и лъчът. Така и в Космоса се вижда източника и евентуално приемателя на светлината, но не и светлината като такава. Космоса няма атмосфера и е почти пълен вакуум, затова и светлината няма върху какво да се разсее, затова и Космоса винаги изглежда черен.



~ Неща, на които човек може да се полюбува ~


Публикувано изображение
Публикувано изображение
Публикувано изображениеПубликувано изображение
Публикувано изображениеПубликувано изображение




Публикувано изображениеПубликувано изображение
Публикувано изображениеПубликувано изображение
Публикувано изображениеПубликувано изображение
Публикувано изображениеПубликувано изображение





Публикувано изображениеПубликувано изображение
Публикувано изображение
Публикувано изображениеПубликувано изображение

Мнението беше редактирано от Orphan: 15.04.12 - 17:26

Публикувано изображениеПубликувано изображениеПубликувано изображение
5

#17
Потребителят е неактивен   spriteee 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 1197
  • Регистриран: 06-June 05
  • Репутация: 146
  • Пол:Мъж
Orphan това ще ти хареса -> http://vimeo.com/22439234 (даже 1ния гиф е от тук)

Мнението беше редактирано от spriteee: 15.04.12 - 17:26

3

#18
Потребителят е неактивен   Orphan 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 40
  • Регистриран: 14-April 12
  • Репутация: 35
  • Пол:Жена
  • Град:Пловдив
Прекрасно е, благодаря страшно много!!! :emote_blush: Нямам думи да опиша колко е красиво..
Публикувано изображениеПубликувано изображениеПубликувано изображение
0

#19
Потребителят е неактивен   anex 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 2346
  • Регистриран: 27-July 04
  • Репутация: 438
  • Пол:Мъж
  • Град:София
  • Интереси:you can't turn a whore into a housewife
вери нааайс
ето и от мен нещо


Chance makes a plaything of a man's life.
3

#20
Потребителят е неактивен   Orphan 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 40
  • Регистриран: 14-April 12
  • Репутация: 35
  • Пол:Жена
  • Град:Пловдив
Кара те да се чувстваш толкова малък......
Публикувано изображениеПубликувано изображениеПубликувано изображение
0

Споделете тази тема чрез:


  • (15 Страници) +
  • 1
  • 2
  • 3
  • Последна »
  • Вие не можете да започнете нова тема
  • Вие не може да отговаряте на тази тема

1 потребители четат тази тема
0 регистрирани потребители, 1 гости и 0 анонимни потребители


Data.BG e форум за дискусии. Data.BG не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Data.BG.

Close  Member Login