Форум

Data.BG Форуми: Чиста кръв - 100% литературен адреналин - Data.BG Форуми

Прехвърляне към съдържание

  • (10 Страници) +
  • « Първа
  • 8
  • 9
  • 10
  • Вие не можете да започнете нова тема
  • Вие не може да отговаряте на тази тема

Чиста кръв - 100% литературен адреналин

#181
Потребителят е неактивен   cinderellabg 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 4367
  • Регистриран: 22-November 10
  • Репутация: 463
  • Пол:Жена
Тишината в нас

Аз

Отново е нощ, студена и тъмна,
Но не е безмълвна, макар в тишина…
Без теб съм, а не искам да съмва…
Рисувам те нежно, с най-мили слова.

Далеч съм. Къде си не знам и не питам.
Тъгувам и плача, отново не спя.
Затварям очи и към теб се притискам
и мислено гали ме твърда ръка.

С коси разпилени в съня си се виждам,
полегнала кротко на твойте гърди…
Прокарваща пръсти по устните мъжки,
докосвам гласа ти – как мило шепти…

Далеч съм. Къде си не знам и не питам.
До теб съм, макар да си сам във нощта…
Дано да усещаш как силно обичам…
Обичам те, мили, в студена тъма…
„Големият проблем с тъпите копелета е в това, че са твърде тъпи, за да могат да повярват, че съществува възможност да си умен.” – Кърт Вонегът
0

#182
Потребителят е неактивен   nociception 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 1451
  • Регистриран: 11-November 05
  • Репутация: 166
  • Пол:Мъж
Как малкият син за царкиня се венчал и царство добил :chuckle:


Имало веднъж една царкиня, хубава като слънцето, и зла,зла, както само жена умее. Тя била голяма магьосница, дружала с вилите и самовилите, съветвала се с таласъмите и караконджорите, допитвала се до вещиците и дяволите.
Станало време царкинята под венчило да мине. Идвали от цялата земя принцове и богаташки синове ръката и да искат, но злата царкиня-магьосница тропала с ботушче и казвала на всеки:

- Който иска жених да ми стане, трябва по-голям магьосник и от мене да е! Всеки, който иска ръката ми, нека съумее да се скрие от мене за един ден и една нощ! Ако се укрие и не го намеря, ще се оженя за него, ако ли обаче не – живота ще му взема и костите му ще оглозгам!

Красива като слънцето била царкинята, устата и – роза, зъбите и – дребен бисер, снагата и – като топола! Страхували се принцовете и богаташките синове от страшната и закана, но не спирали да идват. Идвали с шапка-невидимка, с конче-вихрогонче, с кърпичка-рекичка, но никой не съумял да се укрие.

Един жених се покрил с шапката-невидимка и се скрил на най-високата планина, но на – злата царкиня-магьосница се обърнала на орлица, целия свят прелетяла, намерила го и очите ми изкълвала. Не станал неин мъж!

Друг жених своето конче-вихрогонче яхнал, накрай света допрепускал, стигнал до дървото, което е межда на този свят и другия, и с шумата се покрил. Всуе! На тигрица се обърнала царкинята, цялата земя като хала пробягала, намерила го, разкъсала го! – само тук-таме костичка оставила. Не станал и той неин мъж!

Трети жених постлал своята кърпичка-рекичка и тя станала на ручей, който тече по тайни пътища до най-тайното и най-дълбоко море. Обърнал се женихът на риба, плувал в ручея, до морето стигнал, спуснал се вътре до най-дълбокото, и под мидена черупка се покрил. Но уви! На щука се обърнала царкинята, по потоци и ручеи плувала, до тайното море доплувала, гмурнала се в дълбокото, лапнала го на един залък – хам!, нищо не останало от него. И от тоя не излязал мъж за злата царкиня-магьосница.

А то ставало така, понеже злата царкиня имала едно вълшебно огледало. Колчем му каже: „Огледалце, покажи!“ – и виждала в него всичко, което е на небето, на земята, че и под-земята – във водата. Нищо не могло да и убегне.

И си живяла така царкинята без мъж и ставала от зла по-зла, и колкото зла, толкуз хубава. С вилите дружи, с таласъмите се съветва, до вещиците се допитва. А царството на зле отива.

***


Не щеш ли, веднъж по царския друм към нейния замък се задал най-малкият син на един човек с трима сина. Баща му така имота си раздал: на най-големия син – нивите и къщите, на средния – сандъците със златни пари, а на най-малкия дал една прокъсана дрешка и крива тояжка и го пратил късмета си по широкия свят да търси.

Много вървял, много видял малкият син, и сам станал добър магьосник. Чул за злата царкиня и решил да си опита късмета. Отишъл до замъка, гледа: вратите от елмаз и желязо, затворени, отпреде вардят двама пазачи – призраци-палачи! Стражите забаламосал, като вятър през ключалката се промушил, вътре влязал.

Застанал той пред царкинята. Тя, като го видяла какъв е дрипав и смешен, пляснала с ръце, мигнала с вежди-пеперуди, та му се присмяла:

- Ти ли мъж ще ми ставаш, дрипльо?

А той:

- И мъж ще ти стана, и царството ти зестра ще взема! Нека така се обзаложим: търси ме не един, а три дни, не една, а три нощи! Но не ме ли намериш, не само под венчило ще минем, а и злия си път ще обърнеш!

Почудила се злата царкиня на нахалството на момъка, но каквато била зла, засмяла се хитро-хитро и се съгласила. А малкият син излязал на прага на стаята и казал: „На прага ти ще спя!“. Царкинята разбрала, че е глупак, пак се засмяла и спокойна си легнала в леглото си. Леглото и от пух, над него балдахин от златна коприна, спи царкинята сладко-сладко и насън се облизва.

***


Станала тя на следващата сутрин, омила се, вчесала си черната коса и веднага тича до прага, да вземе живота на момъка. А него го няма, ни пух, ни пера. Отишла тя при огледалото и пита:

- Огледалце! Къде е дрипавият фукльо? Огледалце, кажи!

Скърцало огледалото, пуфкало, скрибуцало, накрая избоботило:

- Не знам, господарке!

Разярила се злата царкиня, на орлица се обърнала, до слънцето долетяла, идва и го пита:

- Слънце, златно слънчице, виждали ли си ми дрипавия фукльо?

- Не съм, сестрице! – отговорило то. – Всичко виждам, светя на човек, на звяр и над цялата земя, но него не видях!

Литнала царкинята цял ден малкия син да търси, летяла, търсила, нищо не намерила. Върнала се в замъка с пребити от умора крила. „Нищо, утре ще го намеря!“- рекла си, и легнала да спи. Леглото и от пух, балдахинът и от златна коприна, сънят и – ту добър, ту лош.

Станала тя на следващия ден, омила се – н еумила, и веднага при огледалцето тича.

- Огледалце! Къде е момъкът-късметлия? Един ден го търсих, очите му исках да изкълва, а него го няма! Огледалце, кажи!

Дваж по-силно скърцало огледалото, два пъти по-високо пуфкало, накрая казало простичко:

- Не знам, господарке!

Разярила се царкинята, на тигрица се обърнала, бягала, търчала, стигнала до Самодивската планина и като се провикнала, заръмжала!

- Сестрици вили, сестрици вещици! Долетете, кажете: чували ли сте за момъка-късметлия?

Долетели вили, долетели вещици – коя на стол, коя на шопар, коя на дявол. Идват и викат:

- Във ведро магия капахме, от камък корен ровихме, от риба дъх ловихме – не знаем къде е момъкът-късметлия!

Бягала цял ден царкинята малкия син да търси, бягала, търчала, но нищо не намерила. Върнала се в замъка с пребити от умора лапи, с изтъпели нокти. „Нищо, утре ще ми падне!“- казала си и легнала да спи.

Леглото и от пух, балдахинът и – златен, а сънят и – лош!

***


Станала царкинята на третия ден, бясна-зла, още не се е умила, при огледалцето тича:
- Огледалце! Къде е момъкът – магьосник? Един ден го търсих, втори ден го търсих, костите му исках да оглозгам, гладна си останах! Огледалце, кажи!

Съвсем силно скръцнало огледалото, пушек пуснало, натрошило се съвсем, едва говори, едва мълви:

- Не знам, клета господарке!

Уплашила се, разярила се злата царкиня, хукнала, до потока стигнала, на щука се обърнала, плувала, плувала, бързала, стигнала до рибата-кит, която държи света да не падне, вълните прави и земята тресе.

- Риба-цар, риба-кит, риба-господар! Виждала ли си, чувала ли си момъка-магьосник?

А рибата-кит нищо не казала, зер – с царкинята ли ще се занимава, тя, дето света крепи – само с око премигнала, с опашка пляснала, царкинята-риба се намерила на другия край на реката-океан. Цял ден плувала, цял ден търсила, въртяла се, нищо не намерила. Едвам в замъка се прибрала, и седнала на столче дъх да си поеме. Гледа : замакът – порутен, огледалото – натрошено, в леглото – дървеници се гонят.

Разбрала царкинята-магьосница, че я е победил хитрият момък. Разбрала, та станала и казала:

- Юначе, ти победи! Само ми се разкрий и ми кажи как успя да ме надхитриш.

И ето, дочуло се едно тънко-тънко, като на мишле гласче:

- Три пъти света обиколи, с три дни остаря, бял косъм ти излезе!

Огледал царкинята косата си, и гледа – наистина, един косъм побелял. Откъснала го, хвърлила го - зер млада мома с бял косъм бива ли! А косъмът, още преди да падне на земята, се завъртял като пумпал, подскочил и станал на младия юнак!

Удивила се царкинята, а момъкът казал:

- Когато ти ме изпъди, аз се престорих, че спя на прага ти, но тайно се промъкнах като вятър докато решеше косата си и станах ей-този бял косъм в нея. На орлица се обърна – перо станах; на тигрица се обърна – косъм останах; на щука се обърна – люспа бях. Дай си сега ръката!

Нямало какво да се прави, оженили се. Вдигнали сватба за чудо и приказ. Царкинята от зла станала добра, старите си приятели нито поканила, нито повече погледнала, а с момъка живели докрай щастливо и много добри чародейства и славни вълшебства заедно сътворили.

И аз бях там, и аз сватба празнувах: три дни патици със сметана ядох, в устата ми не влезе; три дни вино с мед пих, по брадата ми течеше. Шук, мук, сук – и приказката дотук!
0

#183
Потребителят е неактивен   pilence2 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 19
  • Регистриран: 15-April 09
  • Репутация: 4
  • Пол:Жена
  • Град:София
Да обичаш

Да обичаш не е престъпление
а е просто начин на живот
и всеки има свое предложение
какво е обич и какво порок.

Да обичаш значи да живееш,
бъдеще със друг да съградиш.
Да обичаш значи да посмееш
на другия любов да подариш.

Да обичаш не е състезание,
защото няма кой да победиш.
Да обичаш често е страдание
и въпреки това да продължиш.

Да обичаш значи да прощаваш
и да бъдеш винаги готов
да обичаш, и да не забравяш,
кой се крие зад "любов"
Пепелта е по-велика от пръстта, защото е горяла
2

#184
Потребителят е неактивен   pilence2 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 19
  • Регистриран: 15-April 09
  • Репутация: 4
  • Пол:Жена
  • Град:София
Научих се

Научих се без обич да живея
и пълен съм с несбъднати мечти.
Да боря се аз вече не умея,
в очите не останаха сълзи.

Приел съм сам че ще остана,
до тука беше любовта.
За бъдещето искам да забрава
и в миналото да съм аз сега.

Не ще да търся веч зората,
оставам себе си в нощта,
а спомена за любовта в сърцата
на теб безпирно ще шептя.
Пепелта е по-велика от пръстта, защото е горяла
1

#185
Потребителят е неактивен   aag 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 7
  • Регистриран: 01-December 03
  • Репутация: 1
  • Пол:Мъж
  • Град:София
Вечна му памет на големия Рей. Баща на фантастиката който никога не се отказа от фантазията…
Да отлеем чаша "вино от глухарчета", за бог да прости.

R.I.P Рей Бредбъри
22 август 1920 г
5 юни 2012 г.





Машина на времето не се строи, без да знаеш къде отиваш. Трябват ти цели. Кайро след Христос? Македония преди Матусал? Хирошима точно преди бомбата? Нужни са ти цели, места, събития.

Но аз построих своята Машина на времето просто така, без никаква предварително набелязана цел или събитие, към което да замина или от което да си тръгна.


Построих своето Устройство за далечни пътешествия с части от свързан с проводници ганглий — центърът на неуловимото възприятие, на интуитивното знание.

Към него добавих вътрешната страна на продълговатия мозък и мозъчните центрове зад очния нерв.

Така със скритите усещания на мозъка и сондиращия, но невидим радар на ганглия успях да скалъпя сензор за същества от бъдещето или за минали събития, много по-различни от известните.

Моята древна вехтория, моето покрито с прах изобретение имаше микровълнова антена, с която можеше да докосва, да открива и да взема морални решения, далеч надхвърлящи собствената ми интелигентност.

С две думи, Машината можеше да си създава мнение за човешките възходи и падения и да се пренася на най-различни места, за да решава съдби, а аз просто се возех на нея като най-обикновен багаж.

Дали съм си давал сметка за това, докато сглобявах своето наглед злополучно механично дете ли? Разбира се, че не. Просто размесих представи и потребности, мнения и твърдения, основаващи се на успехи и провали, а накрая просто стоях и гледах безсмисленото си творение.

И тъй, тя стоеше в таванската ми стая — ярка и блестяща, бръмчаща, нетърпелива да тръгне, но нямаше да поеме никъде, докато не я помоля „тръгни“ вместо „спри“ или „стой“. Нямаше да й давам посока. Просто в подходящия момент щях да излъча своята „среда“, своята душевна светлина към нея.

Тогава тя щеше да скочи и да се понесе във всички посоки. И един господ знаеше къде ще стигне.

Но щяхме да знаем, когато пристигне.

Така започна всичко.

Странна мечта в тъмната таванска стая, оборудвана с две кресла, стаен дъх и оживено бръмчене на опъналите се като паяжини нерви.

Защо я построих на тавана?

В края на краищата това не беше въздушен планер, а пътешественик във Времето.

Машината. В таванската стая. Чака. Какво?

Санта Барбара. Малка книжарница и моя милост в нея, раздаващ автографи върху страниците на мъничкия ми роман на една още по-мъничка група заблудени читатели. Точно тогава избухна експлозията. Което надали описва силата, с която бях запратен в стената.

Всичко започна, когато вдигнах поглед и видях онзи древен старец, пристъпващ на прага, сякаш смъртно се страхуваше да влезе. Целият беше ужасно набръчкан. Очите му — като счупен кристал. От треперещите му устни течеше слюнка. Когато отвори уста и пое дъх, започна да се тресе като ударен от гръм.

Продължих да раздавам автографите си, но нещо в главата ми прещрака. Отново вдигнах глава.

Грохналият старец все още стърчеше там като бостанско плашило, очертан от светлината отвън, приведен напред, с изпълнен с копнеж поглед.

Тялото ми замръзна. Усетих как внезапно станалата ми леденостудена кръв премина през врата ми и надолу по раменете. Писалката се изплъзна от пръстите ми и падна на пода. А старикът вървеше напред, хилеше се безумно и махаше с ръце.

— Помниш ли ме? — изрева през смях той.

Погледнах дългата сплъстена коса, разпиляна покрай бузите му, бялото стърнище на наболата му брада, избелялата от слънцето риза, изпоцапаните дочени панталони, сандалите на костеливите му крака, след което се върнах нагоре към демоничните му очи.

— Е? — ухили се той.

— Не мисля…

— Саймън Крос — изрева той.

— Кой?

— Крос! — отново изкрещя старикът. — Аз съм Саймън Крос!

— Ах ти, копеле! — надигнах се.

Столът ми се прекатури. Мъничката тълпа също се люшна назад, сякаш й бяха нанесли удар. Грохналият старец затвори очи и се разтрепери.

— Копеле такова! — В очите ми избиха сълзи. — Саймън Крос? Какво си направил с живота си!?

Очите се стиснаха още по-силно, той вдигна възлестите си треперещи ръце с дланите нагоре, сякаш в очакване на следващите ми крясъци.

— Мили Боже. Животът ти. Какво си направил с него?

И изведнъж споменът с трясък ме върна четиридесет години назад. Четиридесет безвъзвратно изминали години и моя милост, тогава на тридесет и три, едва в началото на собствената си кариера.

Саймън Крос стоеше пред мен, деветнадесетгодишен и красив, направо прекрасен, с будно лице, чисти и невинни очи, с любезно изражение, спокоен, с цял куп изписани листа под мишница.

— Сестра ми каза… — започна той.

— Знам, знам — прекъснах го. — Снощи прочетох разказите, които тя ми даде. Ти си гений.

— Не бих казал — каза Саймън Крос.

— Но аз го казвам. Донеси още. Ще ги продам всичките без никакви проблеми. Не като агент, а като приятел на гений.

— Не говорете така.

— Не мога да не го кажа. Такива като теб се срещат веднъж в живота.

Прелистих набързо новите му разкази.

— О, Боже, да, да! Разкош! Ще ги продам всичките. Без никаква комисиона.

— Проклет да съм — каза той.

— Не, благословен си. Благословен от Бога.

— Не ходя на църква.

— Няма и нужда — отговорих му. — А сега изчезвай. Дай ми да си поема дъх. Твоят гений е направо богохулство за бездарници като мен. Възхищавам ти се, завиждам ти и почти те ненавиждам. Върви!

Той пусна една смутена усмивка и излезе, и ме остави с белите огнени страници, които направо изгаряха ръцете ми. След две седмици бях продал всички разкази на това деветнадесетгодишно момче-мъж, което чрез думите си вървеше по водата и се носеше във въздуха.

Реакцията разтърси цялата страна.

— Къде успя да откриеш този писател? — запита ме веднъж някой. — Звучи като незаконно роден син на Емили Дикинсън от Скот Фицджералд. Агент ли си му?

— Не. Той няма нужда от агент.

И Саймън Крос написа още дванадесет разказа, които полетяха направо от пишещата му машина към печатницата и славата.

Саймън Крос. Саймън Крос. Саймън Крос.

А аз бях неговият почетен баща, въображаем откривател и завистлив, но прощаващ приятел.

Саймън Крос.

След това дойде Корея.

Стоеше на предната веранда в чисто бял като сол моряшки костюм, с лице, все още не познало бръснача, с изгорели от слънцето бузи, с очи, поглъщащи целия свят, и с последния си разказ в ръце.

— Да се върнеш, скъпо момче — казах аз.

— Не съм момче.

— Нима? Вечно божие дете, блестящо ярко! Остани жив. Не ставай прекалено знаменит.

— Няма. — Той ме прегърна и изчезна.

Саймън Крос. Саймън Крос.

Войната свърши, годините се тътреха една след друга, а той изчезна. Прекарал десет години тук, тридесет там — за моето блудно гениално дете се носеха само слухове. Някой твърдеше, че се е установил в Испания, оженил се за кастеланка и станал майстор-стрелец на гълъби. Други се кълняха, че го били виждали в Мароко или Маракеш. Минаваш още едно бързо десетилетие и спираш през деветдесет и осма с Машината за пътуване, ненужно стояща в твоята таванска стая, цялото Време е събрано в ръцете ти, жадните за автограф почитатели се притискат към теб, и изведнъж тишината на цели четиридесет години внезапно се пропуква. Какво?!

Саймън Крос. Саймън Крос.

— Проклет да си! — изревах аз.

Старецът се дръпна уплашено и прикри лицето си с ръце.

— Проклет да си! — изкрещях. — Къде беше? Какво си направил със себе си? Господи, каква загуба! Виж се само! Я се изправи! Ти ли си онзи, за когото се представяш?

— Аз…

— Млъквай! Господи, ти, безчувствено чудовище, какво си направил с онзи чудесен младеж?

— Какъв чудесен младеж? — избърбори старецът.

— Ти. Ти. Ти беше геният. Целият свят беше в краката ти. Пишеше какви ли не дивотии и всичко беше идеално! Светът беше твоята мида. Ти правеше бисери. Господи, знаеш ли какво си направил?

— Нищо.

— Да! Нищо! А трябваше само да подсвирнеш и да намигнеш и всичко щеше да е твое!

— Не ме бий! — изплака той.

— Да те бия ли?! По-добре да те убия! Господи!

Огледах се за нещо твърдо и тежко. Разполагах само с юмруците си. Погледнах ги и ги свалих. Бях отчаян.

— Проклет идиот, нима не знаеш какво представлява животът? — най-сетне успях да промълвя.

— Животът ли? — изпъшка грохналият старец.

— Той е сделка. Сделка, която сключваш с Бог. Той ти дава живот, а ти му се отплащаш. Не, не е дар, а заем. Не само вземаш, но и даваш. Quid pro quo!

— Quid…?

— Pro quo! Едната ръка мие другата. Вземаш и връщаш, даваш и получаваш. А ти! Каква загуба! Господи, хиляди хора са готови да убият за талант като твоя, да умрат, за да бъдат онова, което някога беше, а сега не си! Дай ми на заем тялото си, дай ми мозъка си, ако не го искаш, го върни, но, Господи, да го унищожиш така? Да го изгубиш завинаги? Как можа? Какво си направил? Самоубийство и убийство, убийство и самоубийство! Мамка му, мамка му, проклет да си!

— Аз ли? — ахна грохналият старец.

— Погледни! — изкрещях аз и го завъртях към огледалото, за да види на каква развалина прилича. — Кой е това?

— Аз — изхленчи той.

— Не, това е младежът, когото погуби! Мамка му!

Вдигнах юмруци и останах на място. Образите заблъскаха в главата ми. Внезапно пред очите ми се появи таванската стая и безполезната Машина, чакаща напразно. Машината, за която мечтаех и се чудех защо, какво? Машина с две седалки, чакащи пътниците си, но закъде?

Юмруците ми замръзнаха във въздуха. Таванската стая премина пред очите ми. Спуснах ръце. Видях виното на масичката с книгите и го взех.

— Ще ме биеш ли? — изплака старецът.

— Не. Изпий това.

Той се облещи срещу чашата в ръката ми и тъпо попита:

— Това ще ме направи по-голям или по-малък?

Алиса в заешката дупка и бутилката с надпис „Изпий ме“, която я превръща ту във великан, ту в джудже.

— Е? Какъв ще стана? — попита той.

— Пий!

Той пи. Напълних чашата отново. Слисан от жеста, пращащ по дяволите целия ми гняв, той изпи и нея, и след това и третата, а в очите му не преставаше да се чете пълна изненада.

— Какво?

— Такова — казах аз и почти го повлякох навън към колата, метнах го вътре като бостанско плашило и потеглих. Мълчах мрачно, а Саймън Крос, блудният кучи син, не спираше да бръщолеви.

— Къде?

— Там!

Спряхме пред вратата. Помъкнах го вътре и нагоре към таванската стая, без да му счупя врата.

Стояхме, олюлявайки се, пред моята Машина на времето.

— Сега вече знам защо съм я построил — прошепнах аз.

— Какво си построил? — изплака Саймън Крос.

— Млъквай. Влизай вътре!

— Това електрически стол ли е?

— Може би. Скачай вътре!

Той скочи, аз го заключих, настаних се на второто място и сграбчих лоста за управление.

— Какво? — попита Саймън Крос.

— Не — отговорих му. — Къде!

Бързо набрах времето — година/месец/ден/час/минута. И също така бързо — щат/град/улица/квартал/номер и нагласих назад лостчето напред/назад.

Потеглихме, часовниците се завъртяха, като връщаха назад дни, нощи, години, докато Машината не се разтвори в тишината.

Замаян, Саймън Крос се огледа.

— Я, това е моят дом!

— Да, твоят дом.

Повлякох го по входната алея.

— А там, да, там, какво виждаш?

На предната веранда в ослепително бял моряшки костюм стоеше красив младеж с купчина изписани листа в ръце.

— Това съм аз! — изхленчи старецът.

— Ти. Саймън Крос.

— Здравей — каза младежът с белия костюм. Намръщи се към мен — отначало с любопитство, сетне объркан. — Чакай малко. Защо изглеждаш някак… различно? И кой е този? — кимна той към своето друго аз.

— Саймън Крос — отговорих му.

В гробна тишина младостта погледна към старостта, старостта впи поглед в младостта.

— Това не е Саймън Крос — каза младежът.

— Това не може да съм аз — каза грохналият старец.

— Да.

Двамата бавно се обърнаха към мен.

— Не разбирам — каза деветнадесетгодишният Саймън Крос.

— Върни ме обратно! — изплака старецът.

— Къде?

— Където бяхме, където и да се намира — задъхано каза той.

— Махай се — отдръпна се младежът.

— Не мога — казах аз. — Вгледай се по-добре. На това ще станеш, след като загубиш себе си. Да, това е Саймън Крос след четиридесет години.

Младият моряк остана дълго време неподвижен и мълчалив, изучаваше грохналия старец, гледаше втренчено очите му. Лицето му почервеня. Ръцете му се свиха в юмруци, отпуснаха се, после отново се свиха. Убедиха го не думите, а някаква интуиция, някаква невидима сила, някаква вибрация между стареца и него.

— Кой си ти всъщност? — най-сетне запита той.

Гласът на стареца сякаш се пречупи.

— Саймън Крос.

— Мръсно копеле! — изкрещя младежът. — Проклет да си!

И заби юмрук в лицето на стареца, след това още един, и още един, а старецът стоеше под градушката удари със стиснати очи, и поглъщаше насилието, докато накрая не се свлече на паважа. Неговата млада версия го бе възседнала и се взираше напрегнато в тялото му.

— Мъртъв ли е?

— Ти го уби.

— Трябваше да го направя.

— Да.

Младежът вдигна очи към мен.

— И аз ли съм мъртъв?

— Не, ако искаш да живееш.

— О, Господи, искам! Искам!

— Тогава се махай оттук. Ще го взема със себе си там, откъдето дойдохме.

— Но защо правиш това? — попита деветнадесетгодишният Саймън Крос.

— Защото си гений.

— Продължаваш да го твърдиш.

— Да. А сега бягай. Изчезвай!

Той направи няколко крачки и спря.

— Втори шанс?

— Господи, надявам се да е така — отвърнах аз.

И след малко добавих:

— Запомни тази случка. Недей да живееш в Испания и не ставай майстор-стрелец на гълъби в Мадрид.

— Никога няма да стана майстор-стрелец никъде!

— Обещаваш ли?

— Обещавам!

— И никога няма да се превърнеш в грохнал старец, когото да трябва да влача през Времето, за да се срещне със самия себе си?

— Никога.

— И ще помниш това, докато си жив?

— Вече е запомнено.

Той се обърна и побягна по улицата.

— Хайде — обърнах се аз към тялото, към бостанското плашило, към мълчаливото нещо. — Да се връщаме в Машината и да ти потърсим някой необозначен гроб.

Вече вътре, погледнах надолу към опустялата улица и прошепнах:

— На добър час, Саймън Крос.

Завъртях ключа и изчезнах в бъдещето.

Мнението беше редактирано от aag: 07.06.12 - 10:45

1

#186
Потребителят е неактивен   aag 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 7
  • Регистриран: 01-December 03
  • Репутация: 1
  • Пол:Мъж
  • Град:София
Собогом другарке Свобода - ти противоречието на българската мисъл и литература!
вечна памет на теб и словото ти
адио в Рио...

Свобода Тодорова Бъчварова

Родена: 11 януари 1925
Горна Джумая, България

Починал: 27 юни 2012 (на 87 г.)
Рио де Жанейро, Бразилия


Свобода Бъчварова беше преизпълнена с диалектиката на големите люде. От „Литургия за Илинден” до „на Всеки Километър”. От светлината на литературата, до образното слово в киното... Някак при хора от този калибър, всичко изглежда универсално, и истината винаги съществена и над нещата, без значение от дребните условности, на времето политиката и културата...

Човек би си помислил, че книгата и наистина започва с красвите думите на Яворов:


Мера според мера

Ден денувам, пътища потайни
нощ нощувам, кътища незнайни.
Немам тато, нито мама
тато да ругае, мама да ридае.

Леле, моя, ти Пирин планино,
море църно цариградско вино.
Е-е дум ду-дум дум (2)

С враг врагувам, мера според мера.
С благ благувам, вера зарад вера.
Немам братец, ни сестрица
братец да ме хвали, а сестра да жали.

Леле, моя сабя халосия,
море люта одринска ракия.
Е-е-ду-ду-дум, дум (2)

Нека живеем като нея „вера зарад вера”


„Литургията (от старогръцкото λειτουργία, „обществено дело“) е християнско богослужение, при което се освещават светите дарове. Християнската литургия е заимствана от ритуалите в еврейската религия, но има и абсолютно нови черти, тъй като възпроизвежда моменти от живота и жертвата на Господ Иисус Христос. Литургията в православното християнство е различна както от тази в католическия свят, така и от протестантската. Първото понятие на "ЛИТУРГИЯ" е вид данък в древногръцките градове,с който се облагали гражданите,чужденците и освободените роби,притежаващи имущество,оценено на три и повече таланта. Данъкът се използвал за покриване на разходите при провеждане на театрални и музикални състезания,гимнастически съревнования и за пратениците на религиозни празненства.Такъв извънреден данък е насочен и за съоръжаването на военни кораби-триери.”

„Илинден в България се нарича денят, в който се почита Свети пророк Илия, 20 юли. Чества се също деня на Илинденско-Преображенското въстание в България и Република Македония, където се празнува по стар стил на 2 август.
Съществува поверие, че на този ден морето взима най-много жертви като курбан за Св. Илия. Според народните вярвания ако на този ден гърми, орехите и лешниците ще бъдат кухи и изгнили. Народната традиция повелява на този ден да не се работи, за да не се разсърди Свети Илия, който е почитан като господар на летните небесни стихии, гръмотевиците и градушките.
Важно е да се отбележи, че това поверие е чуждо на православната ни вяра и църква и е изцяло езическо. В православието Светиите се възприемат като горещи молитвени застъпници за народите и за отделните хора, като винаги предстоящи пред Светия Божи престол.
На Илинден се правят курбани за здраве, организират се и големи общоселски събори и тържества.”


А между впрочем не само заглавието е гениално... образите и са от най живите които съм чел някога, най вече Ениджевардарското слънце което изгрява отново за нея, Апостол Петков, Бай Постол войдвода.

ПЕСЕН ЗА АПОСТОЛ ПЕТКОВ

„Дека ке одиш, а бре, бай Постоле,
дека ке одиш во нокьно време,
воо нокьно време по месечина?“
- „Язка ке одам во мойто село,
во мойто село, село Боймица.“
- „Седи, ни му шетай, а бре, бай Постоле,
седи, ни му шетай воо нокьно време,
воо нокно време по месечина.
На път те чекат, а бре, бай Постоле,
на път те чекат дор три посии:
Първа пусия, а бре, бай Постоле,
върва пусия – гърци андарти;
Втора пусия, а бре, бай Постоле,
втора пусия – турци джандари;
Трета пусия, а бре, бай Постоле,
трета пусия – клети шпиони.“
-“Мен ни ме е страх, бре моя дружино,
мен ни ме е страх от андарите,
нито ме е страх от джандарите,
най мен ме е страх, бре моя дружино,
най мен ме страх от другарите –
с тия, що пия и наедно спия.“
0

#187
Потребителят е неактивен   roboot 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 1238
  • Регистриран: 12-May 06
  • Репутация: 206
  • Пол:Мъж
  • Град:Пазарджик
  • Интереси:lqvo-dqsno
Стихотворения на Иван Методиев:

ДА СЛУШАШ


Да слушаш как в следлетните мъгли
във капки се сгъстява светлината,
не е ли хубаво - шуми навън липата
и колко е щастлива, че вали.

Потръпва ожаднялото дърво,
разлива се над улиците сиви,
превръща се в дихания горчиви
и сякаш в още нещо, но какво?

Едно листо край погледа кръжи
и с тънък звук денят се разпилява.
Петна от въздух... Вятър ли повява
в черупките на нашите души?

Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

ПРОСТИ СЕТИВА


Дръвче и птица в мене се вселиха
и казаха - вода и пръст ни трябват,
вода и пръст, и няколко трохи.

Попитах - откъде дойдохте вие?
А те така безгрижно се засмяха.
Години вече този смях долавям.

А днес си мисля - толкова е просто,
вода и пръст му трябват на дръвчето,
на птицата едно дръвче й трябва
и нужно ли е другото да зная?

Дръвче си имам,
имам си и птица.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

МРАК


Мракът на невежеството е толкова черен,
че когато затвориш очи,
става по-светло.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


ОЧИ

Със цвят на врана е полето,
от камъните дим струи.
Един щурец - сърце в сърцето,
на нищо нищото дели.

През изтънялата луна
с почуда мъртвите се взират
към този свят от мъртъвци,
които могат да умират.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

КАША

Бог някак без да иска сътворява.
Така детето блъсва без да иска
паничката и кашата разплисква.
Заплаква то - и Бог веществен става.

Ти, който питаш смисъла къде е
и как така се ражда битието,
близни сега сълзата на детето
и виж го само как ще се засмее.



~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

мои:

Никой нищо не знае,
в никой нищото спи,
във нищото всичко това е,
от което изтъкани сме ний.

На светлината сме любимо отроче,
на звука сме най-мили чада -
в света, в който всичко едно е,
в света на безрбой чудеса.

Никой нищо не знае,
не му и трябва дори -
той част от всички блага е
и в тях той цъфти ли, цъфти..

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


На чудна приказна пътечка
вълчица и койот се срещат.
От душицата й светла, нежна мила
страшна сила заизвира.

Объркан тук безделният койот
забавя без да иска своя ход;
нещо непознато в него се надига
със сила нова, пълна, жива.

Неясният му трепет щом съзира,
безгласното си знание за миг събира,
из необятното пространство го запраща
и клетникът в неземния капан се хваща.

За думи време не остава,
вълчицата по пътя продължава,
а той се чуди и са мае
дали това реалността е.

И ето не минава и секунда
и без следа от никаква почуда,
с плахи стъпки тръгва той напред,
обгърнат от магията навред.

От този ден нататък -
с воя -
на света за този миг припомня -
за вълчицата със Дара, дето
показва истинския Господар - Сърцето.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


други:

Не съдете децата сурово!
Не натрапвайте своите цели!
Те не искат от Вас наготово
мъдростта на косите Ви бели!
Оставете ги! - Нека се учат
сам-сами по земята да ходят!
Не ги спирайте в никакъв случай!
Днес, покорството не е на мода!
Не ги гледайте с немия укор,
който някога мразехте много!
Не ги стреляйте гневно, от упор,
със родителска, сляпа тревога!
И дискретно, без думи излишни,
ги подкрепяйте с нежното рамо...
Тя, тревогата, нека е скришна!
Любовта си показвайте само!

Румяна Симова

Мнението беше редактирано от roboot: 09.05.14 - 18:27

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Spoiler

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
0

#188
Потребителят е неактивен   aag 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 7
  • Регистриран: 01-December 03
  • Репутация: 1
  • Пол:Мъж
  • Град:София
Процесът

Франц Кафка


Глава десета
Край


В навечерието на тридесет и първия му рожден ден — беше към девет часа вечерта, време, когато улиците утихват — в жилището на К. дойдоха двама господа. Бяха охранени, но бледи, облечени в черни сюртуци, а на главите си носеха цилиндри, които сякаш не можеха да се отместят оттам. След кратка формалност пред вратата на жилището кой от двамата да влезе пръв, същата формалност се повтори по-продължително пред вратата на К. Без да беше предизвестен за това посещение, К., също облечен в черно, седеше на един стол близко до вратата и си слагаше бавно нови ръкавици, които се разтягаха силно и очертаваха ясно пръстите; седеше така, както седи човек, когато очаква гости.
Изправи се веднага и погледна любопитно господата, после попита:
— Значи, вас определиха за мене?
Господата кимнаха и всеки посочи с цилиндъра в ръка към другия. К. призна в душата си, че беше очаквал други гости. Отиде до прозореца и хвърли още един поглед към тъмната улица. Почти всички прозорци от другата страна на улицата също бяха вече тъмни, пердетата на много от тях бяха спуснати. На един осветен прозорец в горния етаж зад решетка играеха малки деца и се мъчеха да се достигнат с ръчички, защото още нямаха сили да станат от местата си и да се приближат едно до друго.
„За мене изпращат стари, второстепенни актьори — помисли К. и се поогледа назад, за да се убеди повторно в това. — Гледат да ме свършат по-евтино.“
После внезапно К. се обърна към тях и попита:
— В кой театър играете?
— Театър ли? — попита в недоумение единият господин другия и ъглите на устата му потръпнаха.
Другият направи някакви особени движения — също като ням човек, който се бори с най-опърничав организъм.
„Те не са подготвени да отговарят на въпроси“ — каза си К. и отиде да вземе шапката си.
Господата понечиха още на стълбата да хванат К. под мишница от двете страни, но той рече:
— Чак на улицата, не съм болен.
Но още пред пътната врата те го хванаха по много особен начин под мишница — К. никога досега не беше ходил така с някого. Двамата почти долепиха рамената си зад неговите, не свиха мишниците си в лактите, а ги използваха да обгърнат ръцете на К. в цялата им дължина; долу пък стиснаха ръцете му с добре заучена, школувана, непреодолима хватка. К. вървеше съвсем изпънат между тях, тримата образуваха сега едно такова цяло, че ако случайно разбиеха едного от тях, щяха да разбият и тримата. Подобно цяло можеха да образуват сигурно само неодушевени предмети.
Когато минаваха под фенери, К. неведнъж се опитваше, колкото и трудно осъществимо да беше това намерение поради тясното съприкосновение, да разгледа по-подробно своите придружители, защото в полумрака на стаята не успя да ги види добре.
„Възможно е да са тенори“ — помисли той, като гледаше свисналите им двойни брадички.
Погнуси се от чистотата на лицата им. Просто виждаше още почистващата ръка, която бе човъркала в ъглите на очите им, бе търкала горната им устна и изглаждала бръчките по брадичките им.
Като забеляза това, К. се спря, ето защо другите също се спряха; бяха стигнали до окрайнината на открит безлюден площад, украсен с лехи.
— Защо изпратиха именно вас? — не само попита, но и извика той.
Господата видимо не знаеха какво да отговорят, та почакаха с увиснала свободна ръка — досущ като болногледачи, щом болният пожелае да отпочине.
— По-далеко не отивам — каза К. за опит.
Господата не сметнаха за нужно да отговорят, достатъчно беше да продължават да го стискат здраво за китките; помъчиха се да вдигнат и да отместят К., но той оказа съпротива.
„Занапред не ще имам нужда от много сили, затова сега ще изразходвам всички — помисли той и си спомни за мухите, които разкъсваха краченцата си, за да се отскубнат от лепилото на мухоловката. — Ще създам доста труд на господата.“
В този момент от една по-ниско разположена улица пред тях по стъпалата към площада се изкачи госпожица Бюрстнер. Но не беше напълно сигурно, въпреки голямата прилика, дали беше тя. Пък и за К. не беше никак важно дали положително беше госпожица Бюрстнер, но той тутакси осъзна цялата безполезност на своята съпротива. Нямаше нищо героично в това, че се съпротивлява, че създава трудности на господата, че се опитва в самоотбрана да се наслади на последната искрица живот. Той тръгна пак и радостта, с която изпълни господата, се преля отчасти в него самия. Сега те не възразиха, че той определи по кой път да минат, а той го определи с оглед към избраната от госпожицата посока — не че имаше намерение да я настигне, не че искаше да я гледа колкото е възможно по-дълго, а само за да не забрави назиданието, което тя представляваше него.
„Единственото, което мога да сторя сега — рече си той и мислите му бяха потвърдени от равномерността на неговите крачки и на крачките на другите двама, — единственото, което мога да сторя сега, е да запазя до края умственото си равновесие. Аз винаги по-рано протягах двайсет ръце към живота, и то не с някаква похвална цел. Това беше неправилно. Нужно ли е сега да разкривам, че дори едногодишният процес не ме е поучил? Нужно ли е да си отида окончателно като човек, който не може да се вразуми? Нужно ли е после с право да приказват, че в началото съм искал да сложа край на процеса, а сега, в неговия край, искам да го започна отново? Не желая да приказват така. Благодарен съм, че ми отредиха за придружители по този път тия двама полунеми, безчувствени господа и че предоставиха на мене да си кажа сам необходимото.“
Междувременно госпожица Бюрстнер бе свила в една странична улица, но К. можеше вече да се откаже от нея и да върви послушно между двамата си придружители. Тримата минаха сега в пълно единодушие по един мост, залян от лунната светлина; сега господата с готовност следваха дори най-малкото движение на К. и когато той се обърна малко към перилото на моста, те също се обърнаха фронтално нататък. Блещукащата и трепкаща в лунната светлина вода се раздвояваше около един малък остров, където се притискаха грамади от шума на дървета и храсти. Под нея, невидими сега, се виеха чакълени алеи с удобни пейки, на които неведнъж лятно време К. бе протягал и изпружвал снага.
Не, аз съвсем нямах намерение да се спирам — каза той на придружителите си, засрамен от тяхната отзивчивост.
Единият като че укори тихо зад гърба на К. другаря си за това недоразумение, после продължиха пътя си.
Възлязоха по няколко леко стръмни улички, по които тук-там стояха или се разхождаха полицаи, ту далече от тях, ту съвсем наблизко. Един с рунтави мустаци и длан върху ръкохватката на сабята пристъпи като че умишлено близо до малко подозрителната група. Господата се спряха рязко, полицаят вече зина, но К. из един път потегли властно господата напред. Няколко пъти поизвърна предпазливо глава назад, за да види дали полицаят не върви подире им; но щом един ъгъл ги скри от неговите очи, К. започна да тича и господата се принудиха също да тичат, макар че силно се задъхваха.
Така излязоха скоро от града, който в тази посока граничеше почти без преход с полето. Близко до една още напълно градска къща се виждаше малка, запусната и глуха каменоломна. Господата спряха тук, било защото това място беше тяхна цел от самото начало, било, защото бяха толкова изнурени, че не можеха да продължат пътя си. Сега те пуснаха К., който чакаше безмълвно, свалиха цилиндрите от главите си и изтриха с носни кърпи потта по челата си, като в същото време огледаха каменоломната. Лунната светлина заливаше всичко със своята естественост и покой, несвойствени на никаква друга светлина.
След като си размениха няколко учтиви фрази относно това, кой следва да се заеме с непосредствените задачи — изглеждаше, че господата не бяха получили отделни, точно определени за всекиго поръчения, единият пристъпи до К. и му съблече палтото, жилетката, а накрая и ризата. К. неволно потрепери, като че ли зъзнеше леко, и тогава господинът го удари леко, успокоително с ръка по гърба. После грижливо прибра на едно място дрехите му, както се прибират предмети, които ще се употребяват и занапред, макар и не в най-близко време. За да не излагат К. неподвижен на доста хладния нощен въздух, той го улови под мишница и започна да се разхожда с него напред-назад, а през това време другият господин се зае да търси подходящо място в каменоломната. След като го намери, той направи знак с ръка и първият господин заведе К. там. Беше близко до ломената канара, там лежеше и един откъртен камък. Господата накараха К. да седне на земята, облегнаха го на камъка и наместиха главата му върху него. Въпреки всички усилия, полагани от тях, и цялата отзивчивост, проявявана от К., неговата поза оставаше твърде насилена и неубедителна. Ето защо единият господин помоли другия да предостави само нему работата около полагането на К., но и това не доведе до нещо по-хубаво. В края на краищата те оставиха К. в положение, което не беше най-удобното от всички опитани досега.
После единият господин разкопча сюртука си и извади от ножница, закачена на колан, препасан върху жилетката, един дълъг, тънък, наточен от двете страни касапски нож, дигна го високо и провери остриетата му на светлината. Противните учтивости започнаха повторно, единият подаде — над главата на К. — ножа на другия, този му го подаде обратно пак над главата на К. И сега К. изведнъж проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа, когато той минаваше от ръка в ръка над него и сам да го забие в гърдите си. Но не го стори, ами изви още свободната си шия и прогледна край себе си. Не можа да покаже напълно на какво беше способен, като сам извърши онова, което беше задължение на властта — отговорността за това последно опущение носеше онзи, който бе отказал да му вдъхне малкото необходима за това сила.
Погледът му обгърна последния етаж на къщата досами каменоломната. Както внезапно блясва светлина, така там се разтвориха крилата на един прозорец, един човек — слаб и тънък на вид, понеже беше далече и високо — се наведе изведнъж далеко напред и протегна още по-надалеко ръце.
Кой беше той? Приятел ли? Добър човек ли? Някой, който му съчувстваше ли? И който искаше да му помогне ли? Отделен човек ли беше? Или той представяше всички? Можеше ли все още да му се помогне? Имаше ли още някои забравени възражения? Положително имаше. Логиката е наистина непоклатима, но тя не може да устои пред човек, който иска да живее. Къде беше съдията, когото той ни веднъж не видя? Къде беше върховният съд, до който той не стигна? Дигна ръце и разпери всички пръсти.
Но единият господин обви с две ръце шията на К., а в същото време другият заби ножа дълбоко в сърцето му и го завъртя два пъти там. С вече оцъклящи се очи К. смогна да види как господата, наведени ниско над лицето му, опрели буза до буза, наблюдаваха развръзката.
— Като куче! — каза той така, като че ли този позор щеше да го надживее.




Горски цар

Кой в мрака среднощен на коня лети?

Бащата с невръстно дете до гърди.

Той крепко го стиска и пази от студ,

грижливо загръща го в топлия скут.



„Какво ти е, синко? Трепериш от страх.“ —

„Не виждаш ли горския цар, татко, ах,

с опашка, с корона на грозна глава?“ —

„Не бой ми се, синко, мъгла е това!“



„Ела с мен, момченце, във моите гори!

Там с теб ще играем чудесни игри,

цветя ще събираш по речния бряг

във свилени дрехи и златен калпак.“



„Не чуваш ли, татко, не чуваш ли ти,

що горският цар ми изтихо шепти?“ —

„Не ми се страхувай, не, чедо, недей!

В листата изсъхнали вятърът вей.“



„Кажи ми, момченце, ще дойдеш ли с мен?

Там с моите щерки ще припкаш весден.

Те в лунния зрак ще играят навън

и теб ще люлеят със песни за сън.“



„Не виждаш ли, татко, не виждаш ли там

момите на царя как тичат насам?“ —

„Да, виждам ги, чедо, аз виждам — безспир

върбите се люшкат във сивата шир.“



„Обичам те, блазни ме твойта снага;

не искаш ли, силом те грабвам сега!“ —

„Пази ме, о татко! Студени ръце

забива без жалост той в мойто сърце.“



Бащата препуска, страхът му расте,

на скута му стене примряло дете;

пристига във къщи задъхан, сломен,

в прегръдките стиснал труп ледностуден.

Гьоте


0

#189
Потребителят е неактивен   Dataman 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 0
  • Регистриран: 03-June 13
  • Репутация: 9
  • Пол:Мъж
  • Град:София
Днес има годишнина от рождението на Робърт Бърнс – 250 + няколко години. Та по този повод:



В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ


Идейки си запъхтяна

вечерта веднъж,

Джени вир-водица стана

в цъфналата ръж.



Джени зъзне цяла, Джени

пламва изведнъж.

Бърза, мокра до колени,

в цъфналата ръж.



Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,



то нима ще знае всякой

де, кога веднъж

някого целувал някой

в цъфналата ръж?



ЖЕНА МИ МЕ СЪСИПВА

Хор:

Жена ми ме съсипва,

пердаши ме – щом кипне…

Чуй, брат – отпуснеш ли юздите,

и Бог от теб се пази!


За мир роден бях духом аз.

От глупост се ожених.

Непоносимост – всеки час,

все две – враждебни мнения!


Мизерен е уютът, брат,

ако не си обичан…

Съпружеския земен ад

и в гроба ще отричам!


Хор:

Жена ми чак ме мрази,

крещи ми и ме бие!

Не теглиш ли ги ти юздите,

ни Бог ще те опази…
0

#190
Потребителят е неактивен   velosipederast 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 2869
  • Регистриран: 15-May 08
  • Репутация: 522
  • Пол:Мъж
  • Град:Шотландия
Изпей ми песен, певецо; пей!
Стори ми зло, нали си злодей...
Дяволът не твори, така ли?
Но да даваш нещо - едва ли.

Ако изглежда реално - ти се съмняваш
Ето пак всяка истина опровергаваш

Така е било, и ще бъде,
докрай
Карай да върви, нали е ад
и рай

Колелата на живота бързо се въртят
но трябва да ги обуздаеш, така твърдят
В очите пепел хвърля някоя особа
А мечтите твои все така пъплят към гроба.
На черното бяло да викаш желаят
Че Луната не е Слънце - не знаят
Докато в свойте златни покои сънуваш
златни копнежи да те будят бленуваш.

Е, глупако, това е танцът на ада и рая,
заедно танцуват с живота в безкрая
И всеки танцьор вече врата ти затваря
Затова точно на теб любовта отговаря

Превод на песента Heaven and Hell на Black Sabbath. Липсва единият куплет, защото не знам как да го изразя на български.

Мнението беше редактирано от velosipederast: 08.11.15 - 03:51

MB: ASRock 990FX Extreme4 (BIOS P2.70)
CPU: AMD FX-4100 OC @ 5GHz
CPU Cooler: Cooler Master Blizzard T2
RAM: 2x(2x2GB kit) Kingston Hyper-X Blu
VGA: Powercolor HD 7870 2GB Vortex II OC GPU @ 1150MHz; VRAM @ 1250MHz
HDD: Seagate ST1000NM0011 (1TB); Maxtor 6V200E0 (200GB); Hitachi HTS542520K9SA00 (200GB)
PSU: Fortron HE-500 (500W)
CASE: Fractal Design CORE 3000 USB 3.0
MONITOR: ASUS VX248H 24"
KEYBOARD: i-Rocks K50E
MOUSE: A4Tech Bloody V7M
OS: Windows 10 x64
0

#191
Потребителят е неактивен   Dataman 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 0
  • Регистриран: 03-June 13
  • Репутация: 9
  • Пол:Мъж
  • Град:София
Аз, Васил Левски
Автор: Васил Левски

Пръв и единствен стихотворен опит на Васил Левски

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.
Станах и отидох в Стара планина,
за година време аз разгледах,
в Сърбия ходих и по Влашко скитах –
от нийде помощ за наша свобода.
Станах и отидох в Стара планина
с вярна дружина, с Панайот войвода,
юнаци народни, техен аз байрактар.
За година време всичко разгледах,
което не знаех, войвода аз питах –
главни друмища и тънки пътеки,
се ги бележа занапред нам леки.
Хубава гора, студена е и вода,
за наши жени и дребни деца.
Докато аз проходих в Стара планина,
турци поганци мен угадаха,
тежка потера тий си вдигнаха,
кат скакалци по гора тръгнаха
и всичко Карлово обиколиха,
и по улици стража поставиха,
дано мен жив уловяха
или бър глава ми сдобияха.
Гламави турци – мръсни агарянци,
от планини слизах, за Карлово отивах
с Тюрюмето Иван аз да се вида,
сам саминичък, обкичен, обръжен
с пушка белгийка и чифт пищови,
и остра сабя на мен блещяха.
През две, през три стражи си минах,
на четвъртата мене съзряха,
потеглих пушка – извадих сабя,
ниски ми дувар гръдобран беше,
страхопъзли турци веднага се пръснаха
от самичак аз, щом ме видяха.
В зора то беше – в Карлово не влязох,
на къра остана в зелени мамули.
Кога бе вечер, промъкнах се аз
с работници хора заедно, кат идат от къра.
Няма Тюрюмето – уловен той беше
с още един другар – Тинко Пулев беше.
Във Видин запрени за три години,
тяхната съдба в друго уловени.
Нашите писма други посрещнал,
всичко подробно все той разправял.
Стана да си ида пак при дружина,
дал бях й дума кой ден ще стигна.
Ден и нощ вървях – един цървул скъсах,
за да стигна само, както си казах.
Дадох и лозинка – сечено дърво.
Като дойдох на място – няма ги тамо.
Засвирих с тръба – екна ми гора,
никакъв отзив от мойта дружина.
Повторих с тръба – овчар се обади:
"Добър ден, юначе", тихо ми обади,
да не бъдеш ти Лъвский байрактар
с Панайот войвода – негов ти другар?"
Отговорих аз на стария овчар:
"От де ти знаеш за Лъвский байрактар?"
"Виждам те, синко, на него приличаш,
като ми е казал същий войвода
ако те видя, да ти обадя,
как не са тука, а при Царска мандра.
Видиш овчарите – там са наблизо.
Под тях отдолу, малко по-ниско,
потеря има, да свириш недей,
тебдил тий ходят с юрушки дрей."
То бе заран рано и с пушка на рамо
за един–два часа стигнах ази тамо.
Псрещна ме стража – един наш другар.
"Добре дошъл – рече, – Лъвский наш байрактар."
Ето и дружина с Панайот Войвода,
всички се радват и "добре дошъл" ми казват.


Из сборника "Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски", съставители Иван Унджиев, Никола Кондарев, София, "Наука и изкуство", 1987, с.225–228

http://bg.wikisource...%81%D0%BA%D0%B8
0

#192
Потребителят е неактивен   Dataman 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 0
  • Регистриран: 03-June 13
  • Репутация: 9
  • Пол:Мъж
  • Град:София
Миряна Башева

Къде остана детството

Мъжът има винаги право,
той сам си е майка, баща
и може спокойно да прави
цял куп забранени неща.

Не можеш му каза “Я стига!
След гостите кой ще мете?”.
Мъжът може истински тигър
да купи на свойто дете!

Какъв ли ще станеш, ме питат,
със сигурност още не знам,
обаче едно предпочитам –
да стана, да стана голям.

Какъв ли да стана, се питам,
със сигурност още не знам,
обаче едно предпочитам –
да стана, да стана голям.

Къде ми са детските книжки,
кажи ми, мой прашен сандък?
Закусиха сивите мишки
с вълшебните букви – язък!

Къде ми е класната стая?
Къде е коравият чин?
А, Бе, Ве, тире, запетая –
забравих ги вече; амин!

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели,
не съм се изгубил безследно,
щом той ме повтаря, нали?

Къде е момчешката дързост,
след мене защо не върви?
Отминаха стъпките бързи
и ехо не чувам, уви.

Къде ли се водят войните
за мойте наивни мечти?
Дали пък не са ми сърдити,
че съм ги отрекъл – почти?

А днес моят собствен наследник
извършва геройски бели,
не съм се изгубил безследно,
щом той ме повтаря, нали?

Щом той ме повтаря, дали?

линк
линк


Любов

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще вàрят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тèче и течè;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човечè;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо древно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.
0

#193
Потребителят е неактивен   z040 

  • Преглед на блога
  • Група: Потребители
  • Мнения: 1060
  • Регистриран: 02-November 13
  • Репутация: 382
  • Пол:Мъж
  • Интереси:Няма проблем, който да е толкова сложен, че да не може да му се намери просто разрешение, ако на него се погледне по правилния начин.
Публикувано изображение Моята връзка:eusa_clap::eusa_clap::eusa_clap::eusa_clap:
0

#194
Потребителят е неактивен   Dust 

  • Bad To The Bone
  • Преглед на блога
  • Група: Глобални
  • Мнения: 10661
  • Регистриран: 05-July 04
  • Репутация: 1772
  • Пол:Мъж
  • Град:Я да видим... Абе верно къде живея аз? о.О
Градинарят


...
Ела тъй както си-без дълго да се гиздиш.
Ако косата ти се е разплела,
ако не е поравно разделена,
ако вързалите на твоето елече са се изнизали,
недей се притеснява.
Ела тъй както си-без дълго да се гиздиш.
Ела с чевръсти стъпки по тревите.
Ако росата от нозете ти отмие багрилата,
ако звънчетата по глезените ти заглъхнат,
ако се разпилеят бисерите от огърлицата ти,
недей се притеснява.
Ела с чевръсти стъпки по тревите.
Виждаш ли как небесата се загръщат с облаци?
Отвъд реката на ята излитат жерави и вятърът се спуща из полето.
Тревожните стада забързват към оборите си в селото.
Виждаш ли как небесата се загръщат с облаци?
Напразно палиш пак светилника пред огледалото-той трепка и угасва.
Кой ще познае, че клепачите ти не са начернени от неговите сажди?
Очите ти са тъмни като дъждовни облаци.
Напразно палиш пак светилника пред огледалото-той гасне.
Ела тъй както си-без дълго да се гиздиш.
Ако венецът не е сплетен-какво от туй!
Ако не ти е закопчана гривната - така я остави!
Небето се покрива с облаци и става късно.
Ела тъй както си - без дълго да се гиздиш.
...



Рабиндранат Тагор
রবীন্দ্রনাথ ঠাকুর

Мнението беше редактирано от Dust: 09.05.14 - 20:46

Публикувано изображение

ПоздраФче: Хриси, BlueSoul & Ани, Деси, tetty, Цвети, elizander , miraset, Heliks, vichy, Frea, framel, Immy, ahriman , julliana , Gatelina , Ива , Trust7 , darkbutterfly , goodfairy , vivacious , cinderellabg , loona , Precious

Публикувано изображениеIl Porcupino Nil Sodomy EstПубликувано изображение
0

#195
Потребителят е неактивен   pilence2 

  • Група: Потребители
  • Мнения: 19
  • Регистриран: 15-April 09
  • Репутация: 4
  • Пол:Жена
  • Град:София
Отблизо очите му бяха толкова светли, колкото моите тъмни... само,че както знаех, моите бяха топлокафяви, изпъстрени с кехлибарени и медени точици, както самият той ме бе осведомил веднъж, в един по-нежен момент помежду ни.
Което, като се замислех, не бе точно комплимент, защото и кехлибарът, и медът са лепкави, лигави вещества, по които залепват насекомите.
Неговите очи бяха изпъстрени с точици от нещо, което е точно противоположното на тези вещества - стомана, един от най-коравите метали на земята.

'' Пленница на смъртта '' - Мег Кабът
Пепелта е по-велика от пръстта, защото е горяла
0

Споделете тази тема чрез:


  • (10 Страници) +
  • « Първа
  • 8
  • 9
  • 10
  • Вие не можете да започнете нова тема
  • Вие не може да отговаряте на тази тема

1 потребители четат тази тема
0 регистрирани потребители, 1 гости и 0 анонимни потребители


Data.BG e форум за дискусии. Data.BG не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Data.BG.

Close  Member Login